Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Като отвърна поглед от момичетата, Деорис видя жената-маг, която помнеше отпреди. От Карахама бе научила името й, Малейна. В сектата на Сивите — единствено Риведа стоеше по-високо от нея, но се говореше, че Риведа и Малейна са заклети врагове — по причини, който засега оставай неизвестни.
Днес Малейна беше смъкнала качулката си — скритата под нея коса се оказа огненочервена. Лицето й беше извито и прорязано от бръчки, но притежаваше особена, деликатна, аскетична хубост. Тя седеше напълно неподвижна на каменния под. Не трепваше дори с клепач, не помръдваше и косъм от огненочервената й коса. В шепите си държеше нещо блестящо, което ту просветваше, ту потъмняваше — равномерно като ударите на сърце; сякаш това бе единственото живо нещо в нея.
Още по нататък някакъв мъж, само с препаска на слабините, се беше изправил на глава и стоеше така. Деорис едва подтисна острото желание да се изкиска, но слабото лице на мъжа беше напълно сериозно.
Близо до Деорис едно малко момче на не посече от седем години лежеше гръб на пода, гледаше съсредоточено сводестия таван и дишаше бавно, дълбоко и равномерно. Не личеше да прави нещо друго, освен че дишаше — беше толкова отпуснат, че на Деорис й се доспа само докато го гледаше — въпреки че очите му бяха широко отворени и гледаха съвсем смислено. Нито мускул по тялото му не помръдваше… Трябваше да минат няколко минути, преди Деорис да осъзнае, че главата му се е надигнала на няколко пръста от пода; тя продължи да го наблюдава неотклонно и въпреки това не разбра как успя да застане прав, без да е помръднал и най-малката част от тялото си. Момчето се разтърси рязко, като кученце, подскочи веднъж-дваж, усмихна се на слисаната Деорис — съвсем по момчешки, без нещо в поведението му да напомня за невероятната способност за самоконтрол, която току-що бе проявил. Едва сега Деорис го позна — сребристорусата коса и острите черти напомняха на лицето на Демара. Това бе синът на Карахама, по-малкият брат на Демара.
Момчето се отправи към кръга от ученици, все така заслушани и наставленията на Риведа. Магът бе придърпал отново качулката на главата си и държеше в ръце голям бронзов гонг. Едни по един учениците започнаха да пеят различни ноти и всеки караше гонга леко да вибрира — последният предизвика странен, подобен на звън, звук. Риведа кимна, подаде гонга на едно от момчетата, и докато се обръщаше към него, произнесе с дълбок глас някаква едносрична дума.
Гонгът отново започна да вибрира — после се разнесе протяжен, силен звук, като че ли бронзът се бе удари с все сила в желязо Риведа отново произнесе същата дума с много плътен глас — гонгът отново отвърна с протяжния метален звук. Учениците го гледаха зяпнали. Риведа се засмя, отметна назад качулката си и тръгна обратно към Деорис, като спря само за миг, за да попита за нещо русото момченце. Пак говорете толкова тихо, че Деорис не можа да чуе нищо.
— Е, успя ли да се поогледаш? — попита магът, когато се върна при нея и я поведе отново по един дълъг коридор. По него имаше безброй врати и по някои играеше особена светлина.
— Никога не влизай в стая, пред която свети такава светлина — каза Риведа. — Това означава, че този, който с вътре, не желае да го безпокоят — или че би било опасно да смутиш заниманията му. Някой ден ще те науча как да произнасят звука, който пали светлината — ще трябва доста да се поупражняваш.
Като застана пред една неосветена врата, Риведа произнесе някакъв, странен звук и тя се отвори. После започна да я обучава как да го произнася и тя повтаряше, отново и отново, докато улови начина, по който гласът й можеше да звучи в два регистъра едновременно. Избира се, тя беше учила пеене, но едва сега започна да разбира колко много още има да учи за природата на звуците. Беше привикнала към сравнително простичкото изпяване на звук, който палеше светлина в библиотеката и на други и места в Храма, но това беше нещо съвсем различно!
Риведа се засмя на учудването й.
— Това вече не се практикува в Храма на Светлината в тези дни на упадък — каза той — и малцина владеят тези способности. Някога маговете заключваха учениците си в тези килии и ги оставяли да умрат от глад или да се задушат, ако не успеят да произнесат точното слово, което би ги освободило. Така можели да бъдат сигурни, че няма да оцелеят неспособните, които да предават на поколенията ограничеността и глупостта си — той сви рамене я се усмихна. — Никога не бих те довел тук, ако не знаех, че имат такива възможности.
Най-сетне Деорис успя да наподоби точния звук и тежката каменна врата мигновено се отвори пред нея. По момичето спря разтреперано на прага. — Тази… тази стая — прошепна тя, — ужасна е!