Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Успокоена, тя го последва, а той продължи, скъсявайки дългите си крачки, за да може тя да върви редом с него:
— Досега си наблюдавала един от нашите ритуали отстрани. Сега ще опознаеш и останалите. За нас светилището е най-вече средище на търсения, където всеки работи самостоятелно по свой път, за да развива способностите си.
Деорис можеше да приеме това — и в кастата на жреците самоусъвършенстването се считаше за основна цел. Но към какво съвършенство се стремиха магьосниците от Ордена на Сивите?
Риведа отвърна на неизказания й въпрос.
— Стремим се към абсолютно самопознание и власт над тялото и съзнанието си — плът и дух се поставят в абсолютно подчинение с определени… методи. После всеки започва да работи сам, за да добие власт над звук, цвят, светлина, над живи и неживи неща — само със силите на разума и тялото си. Ние се наричаме магьосници, но в нашата работа няма същинска магия — всичко е въпрос на вибрации. Когато човек с овладял духа и тялото си до такава степен, че да може да настрои неговите вибрации към някакви други, когато например овладее вибрациите на звука така, че да може с тяхна помощ да разцепи тази скала или с мисълта си да превърне един цвят в друг, това не е магия. Този, който е господар на себе си, е и господар на вселената.
Докато вървяха под сводестата колонада към бронзовите двери на Сивия храм, той й направи знак да мине пред него; безтелесният глас отново зададе своя неразбираем въпрос и Риведа отново отговори както предишния път. Когато прекрачиха прага, той прошепна:
— Ще те науча да казваш Ключа към Дверите, Деорис, та да можеш да влизаш тук и когато ме няма.
2.
Голямата мрачна зала изглеждаше още по-огромна отпреди, защото беше почти празна. Деорис инстинктивно се озърна да види нишата, където седеше Човекът със скръстени ръце — но тя бе скрита — зад сивкави завеси. Момичето си спомни неволно друго светилище — далеч под земята и не можа да овладее разтърсилите я тръпки.
Риведа каза тихо:
— Знаеш ли защо храмът ни е сив и ние се обличаме в сиво?
Тя поклати мълчаливо глава.
— Защото — поде Риведа — цветът сам по себе си е вибрация. Единствено сивото позволява вибрациите да бъдат предавани свободно, без намесата на свои собствени. Черният цвят поглъща светлината, а белият я отразява я усилва; сивото не прави нищо подобно — и затова позволява светлината да бъде видяна такава, каквато е.
Той помълча, а Деорис се чудеше дали в думите му има освен разумно обяснение и някаква друга, по-дълбока символика.
В единия ъгъл на залата петима ученици бяха застанали неподвижно в кръг. Позите им бяха неестествени, а странната, нестройна мелодии, която пееха, докара незабавно главоболие на Деорис. Риведа се заслуша за миг, после ваза:
— Изчакай ме тук. Трябва да говоря с тях.
Тя остана неподвижна на мястото си, а Риведа отиде при учениците и започна да им говори нещо възбудено, но с тих глас, така че тя не можа да чуе нищо. Докато го чакаше, започна да оглежда храма.
Беше чувала ужасни неща за това място — разкази за самоизтезания, за съдбата на жените-саджи, за разврат и какво ли не още — но засега не виждаше нищо страшно. Малко по-далеч от момчетата-ученици седяха три съвсем млади момичета, явно по-млади и от Деорис, с разпуснати, и късо отрязани коси, облечени в дрехи от полупрозрачна шафраненожълта тъкан и препасани със сребърни колани. Седяха, кръстосали крака, с особена, спокойна грация.
Деорис знаеше, че саджи стават обикновено момичета, които са родени извън кастите, безименни деца, непризнати от никого, които бивала отхвърлени извън градските стени, за да загинат от глад и студ — или да станат лесна плячка на роботърговците. Както всички от кастата на жреците Деорис бе убедена, че жените-саджи са уличници, или дори по-лошо, и че се предлагат за ритуали, чиито описания бяха ограничавани единствено от въображението на разказвача. Но момичетата, които седяха в тази зала, нямаха особено порочен вид, а в лицата и фигурите им нямаше нищо изродено. Две от тях бяха дори много красиви: третата имаше заешка устна, която загрозяваше лицето й, но тялото й беше изящно и грациозно като на танцьорка. Говореха си с нежни, чуруликащи гласчета, и постоянно жестикулираха — но така деликатно и изразително, че беше удоволствие да ги наблюдаваш.