Зона 51: Сфинксът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Сфинксът». Краткое содержание книги:
— Седим в една лодка и всеки от нас се бои да не я преобърне… — оплакваше се Дънкан, но неочаквано вдигна глава и втренчи поглед над рамото на Муалама. — Кой, по дяволите, си ти?
От мрака зад гърба на професора бе изникнала тъмна фигура, загърната в дълго наметало.
— Името ми е Каджи. — Лицето на стареца бе като карта на пустинята, кожата му беше тъмнокафява, насечена от дълбоки резки. На главата си носеше тюрбан, а раменете му бяха загърнати със захабен, сивкав шал.
Муалама се извърна и го погледна учудено.
— Същият Каджи, който е бил с професор Нейбингър под Голямата пирамида?
— Тук винаги е имало един Каджи. Баща ми, преди него баща му и така, докъдето се простират спомените.
— Ти си присъствал и когато фон Сеект е открил тайната подземна галерия — добави Дънкан.
— Какво значение има това? — попита Каджи. — Вече е минало.
— Има значение — възрази Дънкан. — У теб е попаднал кинжалът на фон Сеект. Вземал ли си нещо друго от германците?
Каджи втренчи поглед в нея.
— Какво имаш предвид?
— Сега не е време да се надлъгваме. Питам дали Копието на съдбата не е попадало у теб?
— Не. — Каджи премести поглед към Муалама. — Значи ти си този, който не се предава вече толкова години. Чувал бях разкази за някакъв чернокож учен, който пътувал до далечни места и задавал странни въпроси.
— А твоите хора се опитваха да скрият истината навсякъде, където се появявах.
— Дядо ми тръгнал с Бъртън към Пътищата на Росту и повече не се завърнал — рече Каджи.
Дънкан застана между двамата мъже.
— Какво искаш от нас? — обърна се тя към Каджи.
— Научих, че едно нещо, което ми е нужно, е у вас. Ключът.
— Господи! — възкликна Дънкан. — Има ли нещо на този свят, което може да бъде запазено в тайна?
— Зная за всичко, което се е случило на Акерското плато. Ключът у вас ли е?
— Да — отвърна Дънкан.
— В такъв случай грози ни голяма опасност и както се предава от много поколения в моето семейство — часът е ударил. Ще ви отведа при онова, което търсите.
— Аз търся Копието на съдбата — отвърна Дънкан. — Тук ли е то?
Каджи поклати глава.
— Не мисля.
— В такъв случай си губим времето — въздъхна Дънкан.
Муалама постави ръка на рамото й.
— Няма къде другаде да идем. Твоят приятел Търкот вероятно е на единственото място, където може да бъде скрито Копието. Но това, което се крие долу, навярно е не по-малко важно.
Дънкан обмисли думите му.
— Защо казваш, че е ударил часът?
— Защото ключът най-сетне е намерен.
— И закъде служи този ключ? — попита Дънкан. — За Залата на познанието?
— Там е истината — промълви бавно Каджи.
Дънкан си погледна часовника. Даваше си сметка, че в момента не може да предприеме нищо повече за издирване на Копието — всичко беше в ръцете на Майк. От друга страна това, което й предлагаше Каджи, би могло да й осигури някакво предимство в борбата с Лексина.
— Е, добре — склони тя. — Да я видим тази „истина“.
Каджи посочи с ръка към облицованата с плочи пътека, която водеше от Сфинкса към Голямата пирамида.
— От тук, моля.
Москва
2 часа до разрушението
Ризата на Търкот беше подгизнала от пот. Тунелът, открит от Яков, бе извил малко след това във вертикална посока, която продължаваше нагоре поне докъдето стигаше светлината на фенерчето. Тънки метални скоби по стената служеха за стълби и двамата бяха започнали мъчителното изкачване.
Търкот нямаше представа от колко време се катерят, но поне засега краят не се виждаше. Дори Яков бе спрял на няколко пъти, за да си поеме дъх, облегнат на отсрещната стена.
— Почакай — изхриптя той при една от поредните почивки.
Търкот нямаше сила дори да отговори. Болеше го цялото тяло. Яков изключи светлината и шахтата потъна в мрак. Но само в началото. Постепенно Търкот започна да различава очертанията на скобите над тях.
— Отгоре идва светлина — отбеляза обнадеждено той.
Яков кимна.
— Наближаваме горния край на шахтата.
— И къде според теб ще излезем?
— Ако имаме късмет, ще е някъде на Червения площад, по време на военен парад.
— От късмет не можем да се оплачем — засмя се Търкот.
— Да, все си патим от късмета — отбеляза философски Яков и продължи да се катери.
Платото Гиза
1 час и 50 минути до разрушението
Каджи отвори вратата и прекрачи прага на тъмния тунел, който водеше към вътрешността на Голямата пирамида.
— Откъде имаш достъп до пирамидата? — попита Дънкан, която вървеше зад него.
— Аз съм уаджетът на Акерското плато — обяви Каджи, сякаш това обясняваше всичко.