Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Пътят от Дермендере за Сотир върви по десния бряг на Сотирската и Тъмрашката река, които се събират под селото отдолу. Всичко беше тихо; само блъсканието на реката от камъците и тупанието на тепавиците нарушаваше тая тишина. Проводачът ми бай Атанас ме запитваше за това и онова по въпроса за въстанието, така щото не усетихме кога се покачихме на рътлината, в подножието на която се намира селото Сотир. Всичко тъмнееше вътре, с изключение на две-три места, гдето се виждаше още да блещука слаба светлина; хората си бяха легнали вече, защото наближаваше полунощ, а селото оставаше в разположението не немирните кучета, които се обаждаха оттук-оттам из селото, като нощна стража.
Като се навалихме надолу из стръмнината към реката, ето че двама души, които ние от по-напред не можахме да съзрем, изправиха се на крака от дънера на едно дърво. Аз се сепнах настрана и турих ръка на оръжието си. „Кой е?“ — попита преводачът ми. „Ти ли си, бай Атанасе?“ — отговори един от непознатите. Докато бай Атанас си направи устата да каже: „Закъсняхме“ — двамата непознати ни наближиха с думите: „Хайде, добре дошли! Чакат ви.“
Тия хора бяха турени накрай само нас да чакат, за да ни отведат на определеното място. Поведоха ни през плетища и дворове из селото, за да не минем през турската махала; влязохме в селото само четирима, но докато стигнем на определеното място, съпровождахме се от други двайсетина другари, които се мятаха през плетищата и бахукаха отчаяно. Аз говоря за кучетата.
Отвътре вратника на един двор друго непознато лице ми стисна ръката в мрачината и ме поведе по тесните стълби на една бяла къщица. Това лице бе Рангел Тепавичарят, на къщата на когото слязох. Стаята, в която влязохме, гдето аз си въображавах от по-напред да намерим при огъня само трудолюбивата ступаница, че преде конопи или кърпи дрешките на своите деца, а тия последните хъркат настрана под една черга — видях съвсем друго. Около десятина мъже, стари и млади, стояха с кръстосани ръце, наредени на две отделения в стаята. Аз преминах помежду им развълнуван и ги поздравих с разтреперен глас. Човек забравя и мъки, и страдания, и всичко, когато вижда, че делото, на което се е посветил, така също се разбира и цени от другите. Благоговението на присъствуващите тия сиромаси, които ме гледаха с четири очи какво ще да кажа, като че да бях господ, даваше ми кураж и сила, караше ме да презря и бесилка, и живот.
Напред всекиго от тях имаше саханче, гаванка или тепсия, пълни с барут, куршуми, книга и други принадлежности за фишеци, които тия правеха на седянка в затворената стая. В едното кьоше от стаята имаше възправени до двадесят шишинета, а на края до огъня беше поставен тюфекчийоки тезгях, на който работеше стопанинът на къщата, бай Рангел, счупените пушки; той разбираше от тоя занаят. С една реч, работата кипеше. Когато в с. Сотир, гдето не беше стъпал още апостолски крак, приготовлението ое вършеше така деятелно, то всеки може да си въобрази като какво е било в по-големите чисто български села, гдето Бенковски и Волов стояха по няколко дене.
Разбира се, че по длъжност аз трябваше да полея масло в огъня, т.е. описах положението на българския народ, ако не въстане на уреченото време, с такива мрачни красни, щото още вечерта няколко души туриха намерение да вземат е заем пари от Пловдив, с каква и да е тежка лихва, с които пари да си доставят подобри пушки.
— Хора като вас, бай Драгане, непременно трябва да ги знае руският цар? — попита един от присъствующите след няколко часа, когато се разбрахме вече един други, че сме си българи.
— Питане ли иска още — отговори друг един, като че той сам да беше се виждал няколко пъти с руския цар.
Цялата нощ тия добри хора не се отделиха от мене, да ме слушат. Обществото не можа да се състави през нощта, защото отсъствуваха от събранието няколко души, между които беше и дядо поп.
На заранта тоя последният дойде. Той беше от ония свещеници, които се занимават повечето с чистотата на своето оръжие, отколкото с требника. Заедно със свещеника по сами себе си се разбираше, че първо място трябваше да държи учителят. Обществото се състави твърде благополучно. Членовете му ое задължаваха да работят с всичката си сила за неговия успех, като принесоха и клетва, че ще да бъдат верни на народа си. Свещеникът Тодор Георгиев и учителят Еню Йотов, щяха да водят всичките работи.
Тоя ден аз останах в Сотир. В това село, от горна страна, в реката има фабрика за барут, която аз желаех да видя. Дядо поп ме увери, че ако се покажа из селото, няма никаква опасност, защото в селото им всеки дан дохождали граждани по своята работа. Помещението, гдето се работеше барутът, злоупотребяваше думата фабрика, защото всъщност то не беше нищо друго, освен една колиба с каменни стени, гдето се чукаше гюверджилето, и още едно подобно здание малко по-настрана, гдето работеха и пресяваха барута. Гюверджилето и другите разни смесове бяха насипани в дървени чутури (стъпи, хавани), закрепени в земята, в които удряха дървени токмаци, както в тепавиците за аби, движими посредством едно колело, карано от водата. Останалото приготовление на барута се вършеше с ръце. Наоколо имаше до десятина тезгяха, големи колкото обикновена врата, върху които беше насипан барутът да съхне на слънце. По-настрана имаше няколко чувала с направен вече барут.