Записки по българските въстания

Работниците, които са в същото време и притежателите, всичките, разбира се, турци, бяха се иаизтягали наоколо да спят. Когато ние се явихме при тях, тия погледнаха на мене с подозрение и не се забавиха да извикат иастрана дядо попа, когото питаха нещо тайно.

Тая фабрика била обща на турците от Сотир. Събраните приходи от продадения барут се делели наравно помежду всичките; трудът така също бил разделен между същите. Тия плащали пари само за гюверджилето (селитрата) и нищо повече, така щото барутът им ставал по 5–6 гроша оката, а се продаваше повън 20–30 гроша. Една година по неосторожност подпалил се един чувал с барут и всичките находящи се там работници, на брой около 5–6 души, намерили ги опърлени като кютюци. Тях погребали преспокойно без знанието на правителството, защото, ако известели, освен че щяло да запрети правението на барута, падало им се още и наказание, тъй като правението на барут не е позволено на частни лица. Ето защо, когато аз отидох на фабриката, турците се съмнили да не съм шпионин от страна на правителството, за което и питали дяда попа.

Няма съмнение, че турското правителство е знаело най-добре тая фабрика, която съществувала от няколко години, но преструвало се е, че не я знае.

От тая същата фабрика нея пролет се купи много барут от селата, които се готвеха за въстание. От най-напред търговията беше добросъвестна, но отпосле, когато турците помирисаха нещо, захванаха да правят злоупотребление със стоката си.

Местоположението на с. Сотир е очарователно. Посред селото протича бистрата Дядовска река, която приспива обаятелно със своето приятно шумтение неговите жители. Сред селото се намира студена чешма, водата на която се слави по цялата околност. Цели осем години едно време, то ще да се рече преди 20–25 години, българите са били длъжни всеки ден да носят на пловдивския аенин по две бурета вода, натоварени на едно муле. Тая ангария е била като едно редовно даждие за селяните, които са ходили поред да карат водата. Който си е свършил реда, стоварял е буретата пред портата на своя съсед, комуто е следвала, чредата да отиде на другия ден. Лятно, време, иде-доде, но зимно време, когато се пукало дърво и камък от студ и когато буретата се сковавали на лед, докато се напълнят, сотирчани пак са били длъжни да поят ефендетата с балканска вода. „Щом се подадяхме от портите на конака, цяла глутница ефендета, кятипи, чибукчии и пр., с ибрици в ръка, заобикаляха мулето да си точат вода“ — разказваха селяните.