Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Това каза дядо поп и си възседна мулето, с което се изгуби из шумата, към селото си.
Ние останахме с новия си другар лице срещу лице в краището на ближната гора. Той бе момък около 30-32-годишен, с черни мустаки и засмяно лице, на име Григор Аргиров. При всичко че думите на поп Тодора звънтяха още в ушите ни, но Григор продължаваше да изглежда смутено; виждаше се, че иска да ме пита за много неща, но не смееше още. Между моя морав фес и черното ми палто, от една страна, и неговото почерняло от кюмюр лице и охлузения му калпак не можеше да бъде така скоро сближавание. И действително, колкото аз отивах по-навътре из Рупча, толкова повече захванах сам себе си да не харесвам, облечен с палто и панталони. И да не искаше някой да ме почете с погледа си, и да си заминеше, без да му мине нещо през ума, щом ме видеше в тия дрехи, не в правия път, възседнал на кон или в талига, насред гората при кюмюрджиите — отведнъж щеше да си помисли: „Работата на тоя човек не е чиста.“ Следователно явяваше се нужда да нахлузя наместо панталоните черни рупалански чешири, което не можах да извърша на часа.
Григор не можеше да си остави запалените вече кютюци за кюмюр, за да ме води към селото, което се намираше от нас нагоре около 1½ час; па не бе и време още да тръгнем, защото ако в Сотир по нужда се явях сред пладне в селото, то в Дядово благоразумието го изискваше да вляза нощно време.
Колкото и да беше топло времето тая пролет, то Рупчанският балкан, гдето жетвата узрява едва по Голяма св. Богородица, когато в полето вършеят вече, правеше изключение, а моите памучни чорапи и късото палто не бяха в състояние да ме запазят от строгия климат. Там наблизо, както казах, тече Дядовската река, върху левия бряг на която новият приятел приготовляваше кюмюр. Коритото на реката на това място е ужасно. Два непроходими бряга от зъбести червени скали, високи до 30–40 метра, пазят леглото на своята царица, на която едвам се слуша от брега лудото шумене. Скалите и от двете страни са покрити със зелен здравец и ракитина. Над левия бряг на тия скали аз трябваше да престоя около 4–5 часа, докато наближи да се сдрезгави, а Григор ми носеше от време на време жарава върху една тикла, за да се грея.
Надвечер ние пъплехме вече с приятеля си през стръмните долини и урви за селото. Най-напред трябваше да отидем на саята при някого си Димо Аргиров, стар учител в селото и влиятелно лице, който щеше да ни каже в селото ли ще бъде по-добре да вляза, или да остана на саята, гдето и да направим събранието. Даскал Димо, най-старият учител по цялата Рупча, който пръв път захванал да предава български, прие ме много добре. След като ми прегледа пълномощните писма, той каза, че можа да вляза в селото, но нощно време трябва да стане това. Остави ни двама с Григора да се помаеме още в шумата, а той отиде напред да приготви места и да изпрати хора да ни введат.
Студът ставаше нетърпим вече по тия високи върхове. Едвам часът къде двата ние влязохме в селото, придружени от двама-трима души, които ме заведоха право на училището. Събранието беше почти пълно; до 10–15 души, въоръжени с пъстри кърджаляйки, 60-годишии старци и 20-годишни момчета начело с дяда попа чакаха моето присъствие. Тук хората бяха по-свободни, защото в селото им нямаше турци.
Това патриотическо събрание отново пробуди моите сили и надежди. Аз не можах да остана хладнокръвен, като гледах, че и белобрадати старци са потърсили нов живот, просълзих се и ги поздравих с няколко думи още с първото си влизание.
Моята встъпителна реч за приготовлението на българския народ падаше като мехлем на трогнатите слушатели. Всяка дума, всеки пример и заключение се потвърдяваха и одобряваха от тях.
— Ще да умрем за вяра Христова, господинчо — каза един старец, като се удряше в гърдите и стискаше в ръка любимата си кърджалийка, на която имаше нанизани около десят жълти белезици.42
После малко всичките събравши се бяха наредени гологлави, начело със свещеника Иван, който държеше в ръцете си евангелието, а аз застанах посред с револвера в ръка и произнесох клетвата. Всяка моя дума се повтаряше от новите съзаклятници. От сърце и душа произнасяха те думите: „Ще бъда верен на отечеството си и нищо няма да открия на християнските душмани.“ След свършванието на клетвата съзаклятниците се изреждаха един по един да целуват устата на моя револвер и св. Евангелие.
— Да ти е честито! — казваха тия един другиму.
Същата още вечер стана разпоряжение да изпратят хора за барут и куршуми.
След свършванието на официалната част идеше вече ред да се опознаем един други, да се разговорим чисто по нашенски.
— Ти, бае Драгане, нищо не ни каза за себе си, но ние ще те попитаме: от кой град си родом и колко години става как тичаш по тая работа? — питаше един от съзаклятниците.
42
Дядо Тодор — така се казваше този старец — дотолкова обичал пушката си, щото я носил със себе си и когато ходел да оре на нивата. Тая пушка била прочута по всичкия помаклък из Рупча по причина, че куршумът й не падал на сухо. После въстанието, когато башибозуците дошли да горят селото, най-напред попитали за дяда Тодора и за неговата пушка. „Аз в гроба, а тя на търга“ (турска пословица: „Бен мезарда, о мезатта“), т.е. като ме убият, тогава да я вземат — казал дядо Тодор и търтил да бяга с нея към гората. Около десятина башибозуци се впуснали подиря му да го гонят. Неколцина селяни, които гледали отстрана, викали на стареца: „Дай пушката, за нея те гонят“ — но той не обръщал внимание. Като го наближили, изгърмял един път насреща им и паднал на земята, пронизан от няколко куршума. Това се е случило, когато селото сложило вече оръжие, та затова дядо Тодор не поискал да се бори.