Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Като наближихме до къщата на Такелата, която е отвън града, към станцията, Воловата чанта, с която той се представляваше, че е тежък базиргянин, пристигнал от Цариград, се скъса, тупна на земята и картушите от револвера му се разпиляха по пътя. Тоя прост случай бе достатъчен повод за по-нататъшни разпоряжения от страна на бдителното правителство; но благодарение, че лицата, които бяха свидетели на това произшествие, се случиха твърде невинни същества. Тия бяха ученички от гръцкия пансион на Зарифи, от името на когото носеха началната буква (Z) на дясната си ръка. Приятелят събра набързо страшните зърна, поогледа се надолу-нагоре като отърван престъпник и крачките му се увеличиха към града.
В хана на Търнева не намерихме Бенковски, който според думите на Волова трябвало да го чака тука. Съдържателят на хана, който беше така също съзаклетник, даде на Волова една записка, оставена от Бенковски, в която той известяваше, че по нетърпима нужда заминал за Самоков, гдето от по-напред се предполагаше да отида аз.
II
Работниците от Пловдив не закъсняха да ни посетят вечерта. По желанието на един измежду тях, на име Кочо Чистеменски (Кундураджията), страшният герой от старата перущенска черкова, оставихме хана вечерта и се пренесохме на къщата му, находяща се в махалата Капти Християн. С първо влизание още в стаята, напредя ни се представи наредбата или обстановката на един български патриот. Стените бяха украсени с картините на Павловича, между които на първо място стоеше влизанието на българский цар Симеона в Цариград. Над масата между портретите стоеше закачен револвер, с хубав червен гайтан и с чер калъф, който според тогавашния вкус съставляваше част от мебелите. По-нататък висеха друг род оръжия, отрити и наредени, като че тия бяха първата необходима нужда на една къща.
— Нямам си още пушчица, но от ония, за които моето сърце се топи денонощно — каза Кочо. — А на жената е мило да жертвува своите венчални украшения.
Тук бяха още Димитър Златанов, Хр. Търнев и други разпалени работници, дошли да поговорят нещо върху работите. В Пловдив бяха още по-първи работници Хр. Благоев, К. Калчев, син на богати родители, нещо твърде рядко, и учителят Наботков, който се срещаше само с апостолите. Шумни и самонадеяни бяха тия разговори. Един залагаше всичкото свое бащино имущество, движимо и недвижимо, за да въоръжи бедните си другари; други предполагаше да направи фалшив заем от базиргяните фаисчии със задължение, че ще им наплати сумата после два месеца, т.е. когато се развие байракът; трети казваше, че от няколко дена търси сгоден случай да отвори раклата на старата си майка и да тури ръка на различни възелци, съдържащи нейната мъка; четвърти отиваше още по-надалеч против нравствения правилник; пети заключаваше, че като му причерней на очите, т.е. като види, че остава с голи ръце, без оръжие, ще да нападне някому със сила, да вземе средства.
— Аз мисля, бай Ванков, че нашето свято дело оправдава средствата, позволено е и да поизлъгваме на места — питаше чистосърдечно Кочо Кундураджията.
От всичко това аз се убеждавах малко по малко, че работите не са, както по Заарското въстание, че тука се готви нещо по-сериозно. В отсъствието на Волов и Бенковски за няколко дена бяха пристигнали в Пловдив разни писма и куриери; от много места дохождали депутации да викат апостолите в своето село или град. Няколко от тия депутации бяха из селата, находящи се в Рупченската околия.
— Недейте ни забравя, и ние правим част от българския народ — казали тия пред Димитра Златанов. — Нека заобиколи някой от руските хора местата ни, и ще се увери с очите си.
Населението мислеше, че апостолите не са тръгнали само по себе си, че тях ги е проводила някоя царщина, например Русия, Сърбия или Румъния. По тая причина мнозина от тях не намираха за нужно да се обясняват пред простолюдието, че тия са бедни, изгонени и компрометирани младежи, тръгнали по собствена своя воля, без знанието на някоя царщина; защото, ако кажеше човек истината, то щеше да изгуби мисията му пред очите на масата.
И така, същата тая вечер събранието намери за добро да замина за рупченските села, гдето не беше ходил още никой и гдето имаше голяма нужда да се съставят комитети.