Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
Не бях осъзнала, че това е проблемът, докато той не го изрече.
— Обещавам — казах аз.
Вятърът започна да утихва. Циклонът, който ме обгръщаше, се превърна във вихър, а после в лек бриз, накрая напълно изчезна. Въздъхнах и се отпуснах на колене.
— Какво се случва с мен? — Всеки ден тичах, гребях или се занимавах с йога и тялото ми изпълняваше каквото му наредях. А сега вършеше невъобразими неща. Сведох поглед, за да се уверя, че от ръцете ми не хвърчи електричество и около глезените ми не вее вятър.
— Това беше вещерски вятър — обясни ми Матю, без да помръдва. — Знаеш ли какво представлява?
Бях чувала за вещица в Олбъни, която можела да призовава бурите, но никой никога не бе наричал това умение вещерски вятър.
— Не — признах си, като продължавах да хвърлям погледи към ръцете и стъпалата си.
— Някои вещици наследяват способността да управляват въздушните стихии. Ти си една от тях — обясни ми той.
— Изобщо не ги управлявах.
— Беше ти за първи път — отбеляза той делово. И посочи недокоснатите пердета и чаршафи, всички разхвърляни по скрина и пода дрехи, които си стояха на същите места, на които бяха оставени сутринта. — И двамата сме още на крака, а на стаята не й личи, че през нея е минало торнадо. Това си е управление — засега.
— Но не стана по моя воля. Тези неща така изневиделица ли се случват на вещиците? Имам предвид вихрите и електрическите искри, които сами не са поискали? — Отметнах косата от лицето си и се олюлях. Бях изтощена. Прекалено много неща се бяха случили през последните двайсет и четири часа. Матю се наклони към мен, сякаш да ме хване, ако тръгна да падам.
— Вещерският вятър и посинелите пръсти се срещат рядко в наши дни. Магията е вътре в теб, Даяна, и напира да излезе, независимо дали го искаш или не.
— Почувствах се като в капан.
— Снощи не трябваше да те притискам. — Матю изглеждаше засрамен. — Понякога не знам какво да те правя. Ти си като перпетуум мобиле. Но исках само да стоиш мирна известно време и да ме изслушаш.
Сигурно на вампир, който рядко изпитва нужда дори да вдишва и издишва, му е още по-трудно да се справи с непрестанния ми порив да се движа. Отново между нас зейна бездна. Понечих да се изправя.
— Прощаваш ли ми? — попита той искрено разкаян. Аз кимнах. — Може ли? — попита отново и посочи към стъпалата си. Аз отново кимнах.
Той направи три бързи крачки и ми помогна да се изправя. Тялото ми се наклони към неговото точно като първата вечер в Бодлианската библиотека, когато го видях да стои аристократичен и спокоен в читалнята „Херцог Хъмфри“. Този път обаче не се отдръпнах толкова бързо. Вместо това доброволно се облегнах на него и кожата му ми се стори успокоително хладна, а не плашещо студена.
Останахме така прегърнати известно време, без да продумаме. Пулсът ми се успокои, а неговите ръце бяха отпуснати, макар потръпването му да показваше, че това никак не му бе лесно.
— И аз се извинявам. — Тялото ми се присламчи към неговото, пуловерът му ми боцкаше на бузата. — Ще се опитам да държа енергията си под контрол.
— Няма за какво да се извиняваш. И не бива да полагаш толкова усилия да се правиш на нещо, което не си. Искаш ли да ти направя чай? — попита той. Усетих как устните му се движат по темето ми.
Навън бе тъмна нощ и зората бе още далеч.
— Колко е часът?
Матю извъртя ръката си, за да може да си погледне часовника.
— Малко след три.
Изсумтях.
— Толкова съм уморена, но предложението ти за чай звучи чудесно.
— Тогава ще направя. — Той внимателно отмести ръцете ми, които обвиваха талията му. — Веднага се връщам.
Не исках да го изпускам от очи, затова тръгнах след него. Той порови из кутиите и пакетите с чай.
— Казах ти, че обичам чай — промълвих извинително, докато той премяташе поредния пакет, скрит зад машината за кафе, която рядко използвах.
— Имаш ли предпочитания? — И направи жест към претъпканата полица.
— От този в черния пакет със златния етикет, моля. — Зеленият чай ми се струваше най-добрия вариант, щеше да ме успокои.
Матю се зае с чайника и каната. Наля гореща вода върху ароматните листенца и бутна старата очукана кана към мен, когато напитката бе готова. Ароматите на зелен чай, ванилия и цитрус бяха толкова различни от миризмата на Матю, но въпреки това ми вдъхваха чувство за спокойствие.
Той също си сипа и ноздрите му се разшириха от предстоящото преживяване.