Аз, вещицата

— Ти ми даде лекарство. — Опитах се да се освободя от завивката. — Не обичам лекарства, Матю.

— При следващия шок ще те оставя ненужно да страдаш. — Отгърна юргана с едно движение, което бе по-ефективно от цялата ми битка със завивките.

Резките му думи разбъркаха спомените ми и на повърхността изплуваха нови образи. Изкривеното лице на Джилиан Чембърлейн, която ме предупреждава да не пазя тайни, листът, който ме питаше дали си спомням. За миг се почувствах отново на седем години и се опитвах да осмисля защо умните ми жизнени родители вече ги няма в живота ми.

Протягах ръце към Матю, докато виждах в съзнанието си как ръката на майка ми се протяга към баща ми пред тебеширеното очертание. Детската ми мъка след смъртта им се сблъска с ново съчувствие на вече възрастната ми същност към майка ми, която отчаяно се опитва да докосне баща ми. Дръпнах се рязко от ръцете на Матю, вдигнах колене към гърдите си и заех отбранителна поза, свита на кълбо.

Матю искаше да помогне, виждах го, но не бе сигурен в мен, а и сянката на собствените му объркани емоции падна върху лицето му.

Отново чух в главата си отровния глас на Нокс: „Помни коя си“.

„Помниш ли?“ — питаше бележката.

Обърнах се внезапно към вампира и се хвърлих към него. Родителите ми вече ги нямаше, но Матю бе тук. Пъхнах глава под брадичката му и се заслушах няколко минути в редките удари на сърцето му. Бавният ритъм на вампирското сърце скоро ме приспа.

Но когато се събудих в тъмното, пулсът ми бе ускорен. Разритах завивките и успях да седна. Матю зад мен включи лампата, чийто абажур все още бе отместен.

— Какво има? — попита той.

— Магията ме намери. Вещиците също. Ще бъда убита заради магиите си също като родителите ми. — Думите се лееха от устата ми, обземаше ме паника. Изправих се, олюлявайки се, на крака.

— Не. — Матю също се изправи и застана между мен и вратата. — Ще застанем лице в лице с това, Даяна, каквото и да е то. Иначе вечно ще бягаш.

Част от мен знаеше, че е прав. Но останалата част искаше да се скрие в мрака. Но как бих могла, когато на пътя ми бе застанал вампир?

Въздухът около мен се завъртя, сякаш се опитах да прогоня чувството, че съм хваната в капан. По краката ми полазиха ледени тръпки. Въздухът се вдигна нагоре и покрай лицето ми повя лек бриз, който разлюля завивките и пердетата.

— Всичко е наред. — Нарочно повиши глас, за да надвика вихъра и да ме успокои.

Но това не бе достатъчно.

Вятърът се усилваше, аз вдигнах ръка и го превърнах в цилиндър, който ме обви сигурно като юрган. От другата му страна стоеше Матю с протегната ръка, впил поглед в мен. Когато отворих уста, за да го предупредя да се пази, от нея не излезе нищо друго, освен леден въздух.

— Всичко е наред — повтори той, без да откъсва очи от моите. — Не мърдай.