Окото господне

19 ноември, 18:20 ч. местно време

Планината Хентий, Монголия

Батухан седеше на седлото — и конят, и ездачът бяха с традиционна кожена броня. Освен бронята носеше боен шлем, увенчан със стомана, и криеше лицето си под маска от истинска вълча кожа.

Трябваше да остане анонимен, особено сега, когато беше извършено убийство.

Тетивата още вибрираше до ухото му, напяваше кървава мелодия. Преди миг видя как стрелата пронизва гърба на жената, която стоеше до урвата. Изумена, тя падна на колене и това му достави искрена наслада. Батухан се усмихна под маската. Ударите на сърцето му кънтяха в ушите му.

— Чудесен изстрел — отбеляза Арслан от жребеца до него. Също като своя предводител, той носеше кожена броня и шлем, но всички можеха да видят раните на лицето му. Шевовете на бузата и челото му изглеждаха едновременно отвратително и страховито.

— Запазих Санджар за теб — каза му Батухан.

На ръба на скалата се бяха виждали само две мишени и той избра жената. Убийството го възбуждаше не по-малко от секса — проникването беше еднакво задоволяващо. Остави Санджар жив, защото знаеше, че Арслан го иска за себе си, че копнее да си отмъсти.

Сега на скалата нямаше никого. Ужасената им плячка най-вероятно се криеше. Ала нямаше къде да избяга.

Батухан плъзна поглед по дванайсетимата конници, строени на потъналия в мрак горист склон, който водеше към скалния перваз над тях. Това бяха най-добрите и най-верните хора от клана.

Дванайсет воини срещу трима мъже и две жени.

„И една жена“ — поправи се той.

Ако всичко минеше наред, щеше да пощади живота на втората жена и хората му щяха да отпразнуват победата си, както бяха правили някога войските на Чингис хан. Такава беше тяхната традиция, рожденото им право, заслужена награда след проливане на кръв.

После винаги можеха да я убият.

Батухан пришпори коня и обходи воините си. Високо изправен на седлото, той представляваше внушителна гледка, определено. Каза по няколко думи на всеки, изрази почит и получи в отговор същото. Добрият военачалник знае как да подготви войската си.

После се върна при Арслан и посочи нагоре към платото. Приклещена между покритите с лед чукари, плячката им сама беше влязла в капана. Друг път надолу нямаше, само през тази гора — освен да се хвърлят в стръмната урва. Щеше да е величествена сеч и писъците на техните жертви щяха да ехтят над върховете, може би чак до самата гробница на Чингис, където си представяше, че великият хан се наслаждава на кръвта и ужаса.

Батухан извика — нямаше смисъл да се крият.

Първата стрела вече беше полетяла и бе проляла кръв.

— Явяаа! — изрева той монголския боен вик. — Явяаа!