Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Виждаш ли някакво разчистено място? — попитах.
Райк не отговори, но свърна и затича целенасочено, така че го последвахме.
Ръмжащият вой набра сила, скъси разстоянието. Тичахме здраво, но жвакането на бързи мъртви крака се чуваше все по-ясно, заедно със звука на скършени и стъпкани тръстики.
Тръстиките пречеха и на нас, тичахме на сляпо през зеленото море, а после внезапно се озовахме на ниска могилка, гола. Издигаше се на не повече от метър над околния терен, но аз имах чувството, че е истински хълм.
— Браво — казах на Райк и си поех жадно дъх. Ако ще умираш, по-добре да е на открито.
Войската на Чела придойде от всички страни. Бързоногите мъртъвци, целите на петна и окаляни, с разкривени от неумираща ярост лица, с противоестествен блясък в очите, десетки. Стичаха се от всички посоки да обградят могилата. Зад тях, със закъснение от минути, залитайки през стъпканата тръстика, се появиха другите мъртъвци, отдавна мъртвите, изгнилите, сред тях и труповете от дълбините на блатото, мариновани до твърдостта на стара кожа и с кажи-речи същия цвят. Зърнах високия скелет и парцаливата плът на Прайс. Чела вървеше до него, нагиздена в бяла рокля, цялата в дантели и с дълъг шлейф, рокля съвсем като за кралска сватба. И почти без кал по нея.
— Здравей, Йорг — каза Чела. Беше твърде далеч, за да я чуя, но и нямаше нужда, защото всички мъртъвци прошепнаха думите ѝ.
— Върви в ада, кучко. — Ще ми се да бях казал нещо умно.
— Не бъди груб на сватбения ни ден, Йорг — сгълча ме тя и мъртвите заедно с нея. — Мъртвия крал се е надигнал. Черните кораби плават. Ти ще дойдеш при мен. Ще ме обичаш. И двамата заедно ще отворим Златната порта за своя господар и ще сложим нов император на трона.
И тогава се появиха мъртвите от Гелет, газеха през блатото, като да се бяха загубили, свръщаха насам-натам без посока. Бяха призраци, а не съживени мъртъвци, но изглеждаха съвсем като истински, с рани от изгаряне, с опадали зъби, почти без коса, с люпеща се кожа. Стотици, хиляди, прииждаха в широк кръг от обвинения. Напираха толкова решително, че някои от мъртъвците в последните редици се оказаха избутани и стъпкани дори.
— К’во пък — рече Райк. — Ожени се за кучката.
— Тя ще ви убие във всички случаи, Райк. А твоят труп ще върви до нея. Прайс от едната ѝ страна, ти — от другата. И братята отново ще се съберат в пълния си състав.
— О — рече той. — Забраѝ тогава.
— Стига, Йорг, бъди мъж — каза Чела, а мъртвешкият хор ѝ пригласяше. При следващите ѝ думи обаче съпроводът се сведе до един-единствен глас, този на мъртва жена, която стоеше близо до ръба на нашата могила. Кален труп, едната ръка изгризана до кокал, кожата петносана, устните сиви и гниещи, но лицето още пазеше известна прилика с чертите на Рут. — Мъртвия крал идва. Мъртвите се надигат като прилив. Те са повече от живите, а всяка битка създава още трупове, не още хора. — Езикът на мъртвата жена се гърчеше, черен и лъскав, думите на Чела се търкаляха от него. — Ела при мен, Йорг. Има място за теб във всичко това. Има сила, която да вземеш и държиш.
— Види ми се, че има и нещо друго — казах аз. Колкото и високо мнение да имах за собствения си чар, не ми се вярваше некромантката така да се е заплеснала по мен, че да измине толкова път и да си причини чак такива главоболия. А ако я тласкаше жажда за мъст, можеше лесно да я утоли, без целия този цирк. — Мъртвия крал те плаши. — Долавях напрежение в гласа ѝ, отчаяние дори. — Какво толкова иска от мен?
Делеше ни голямо разстояние, но въпреки това разбрах, видях го в лицето ѝ. Тя не знаеше.
Понечих да пристъпя напред, но нещо задържа крака ми. Погледнах надолу и видях зъби, кучешки череп, заровен наполовина в пръстта, който стискаше стъпалото ми. Още един призрак, но въпреки това ме закова на място.
Плъзнах поглед по ордата мъртъвци, спрях го на гъстата тълпа призраци зад тях. Чела нямаше откъде да знае за моето куче, за Верен. Не би могла да събере всички мъртъвци от Гелет, нито да знае историите им. По някакъв начин това идваше от мен. По някакъв начин Чела извличаше призраците от моето минало, измъкваше ги през дупката, която аз бях направил в тъканта на мирозданието. И не само призраците, които познавах лично, а и призраците на онези, чиято смърт бях причинил. Долових смътните очертания на една догадка, смътни, но все пак очертания.
Сведох отново поглед към черепа в краката си.
— Това не трябваше да го правиш — казах и измъкнах крака си. Усетих как зъбите се впиват в плътта ми, но по ботуша ми нямаше и следа. Беше само болка, без кръв. Беше капан, създаден от собственото ми съзнание. Призраците не можеха да ни наранят, иначе щяхме да умрем още в къщата на Рут, щяхме да изгорим заедно с тях, когато изгря строителското слънце. Чела ги беше довела само за да ме тормози.