Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Хайде да се оженим, любими мой — каза тя. — Гостите вече са тук. Сигурна съм, че ще намерим и свещеник, който да ни венчае.
Измежду другите призраци се появи брат Глен, силуетът му трептеше колебливо на дневната светлина, не бе така рязко очертан като на другите призраци, сякаш нещо го дърпаше назад. Кутийката със спомени на кръста ми натежа. Не знаех, че брат Глен е умрял, но може би някога съм го знаел и съм предпочел да забравя. Вървеше бавно, с накуцване, макар да не виждах рани по него, и не изглеждаше доволен. В едната си ръка държеше нож, нож, който познавах, червен от кръв. Някакъв мъртвец се озова на пътя му и брат Глен го намушка във врата. Създанието се срина с все ножа. Призраците не можеха да наранят живите, но явно можеха да нараняват мъртвите, при това сериозно. Брат Глен докуцука до Чела и спря.
Чудех се как духът на свещеника се е озовал тук и защо ме гледа с такава омраза. Усещах я дори от петдесет метра. Но повече ме занимаваше друга загадка — думите, които Чела беше употребила, преди да извика брат Глен.
„Гостите вече са тук.“
Бързите мъртви стесниха кръга, макар че не чух изрични указания в този смисъл. Крачеха бавно, ръцете им готови да стискат, мачкат и късат. Бяха толкова много, че нападнеха ли, нямаше да издържим повече от минута.
— Никаква сватба не е, ако семейството ми го няма. — Прибрах меча си в ножницата.
— Има духове, които не мога да призова. Онези с кралска кръв лежат в осветени гробници, под защитата на стара магия. Ако можех да извадя майка ти, отдавна да съм го направила — каза Чела. Думите стигнаха до мен през тълпата, от устите на бързите мъртви, които все така стесняваха кръга.
„Гостите вече са тук, но има духове, които тя не може да призове.“
Конете ни се бутаха зад мен, нервни, дори сивушкото.
— Имах предвид братята си — казах и обхванах с жест Макин, Кент, Грамло и Райк.
— Могат да присъстват — каза Чела. — Ще им оставя очите.
— А музика няма ли да има? Поети да ни разтушат със стиховете си? Цветя? — попитах. Печелех време.
— Печелиш време — каза тя.
„Гостите вече са тук. Освен онези, които тя не може да призове. И другите, които не иска да призове.“
— Сещам се за един поет, Чела. За едно стихотворение. Много подходящо. „На свенливата му любов“.
— Аз свенлива ли съм? — Пристъпи по-близо, полюляваше бедра сред мъртъвците.
Мъдростта на поетите е надживяла мъдростта на Строителите.
— Поемата е посветена на времето, отчасти поне. За това как поетът не може да спре времето. Завършва така: „Да спрем ний слънцето не можем, зная, но можем да го пратим във безкрая“.
Призраците не могат да наранят живите. Могат да ги подлудят. Могат да ги изтормозят така, че сами да посегнат на живота си, но физически не могат да ги наранят. Сигурен бях в това. Разбирах го с некромантството, което бях откраднал. Мъртвите обаче бяха лесна плячка за призраците. Видял бях доказателството за това със собствените си очи. Труповете на Чела бяха лесна плячка за духовете, защото стояха близо до техния свят, достатъчно близо до портите на смъртта, та призраците да се пресегнат и да ги разкъсат.
— Много сладко — каза Чела. — Но няма да ме спре.
— Затова аз ще те накарам да побегнеш. — И с цялата сила на волята си, без да пестя и грам, призовах своите духове. Издърпах ги през портите, които Чела беше отворила. Разперил широко ръце, върнах на белия свят всяка сянка и фантом, всеки досаден дух, който ме беше следвал по едно или друго време през изминалите години. Изкървих ги през гърдите си, избутах ги с всеки удар на сърцето си. Не можех да попреча на Чела да призове онези, които иска да призове, но можех да направя така, че да дойдат всички, до последния. На бегом.
И те дойдоха. Гостите, които Чела беше предпочела да не кани. Горящите мъртви от Гелет, онези, които строителското слънце беше убило първи. Не жертви от външния периметър на експлозията като Рут и нейната майка, а онези, които бяха изгорели в Червен замък, в сърцето на преизподнята. Изляха се от мен в безкраен порой. По десетина за всяко дете на Гелет, което бе призовала Чела. И моите мъртви, моите горящи мъртви, донесоха със себе си невиждан огън. Горяха като свещи в огнище, плътта им се стичаше разтопена, пламъците подскачаха, мъже и жени, които пищяха, тичаха ослепени, залитаха или се сриваха на огнени топки. А зад тях, с отмерена стъпка, придойдоха нов вид духове, всеки светеше с ужасна светлина, която превръщаше плътта им в розова мъглица, а костите им — в сенки.