Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Спрях на ниска могила, където теренът под краката ни беше твърд, а гледката към блатото — добра. Кръг от древни камъни показваше, че някога тук е бил погребан важен човек, местен големец вероятно, но гробницата изглеждаше отдавна опразнена, а и аз не долавях тук повече смърт от онази, която витаеше навсякъде в блатото. Гневът беше тичал заедно с мен по време на дългото бягство. Повече от половин година Чела бе държала при себе си трупа на Нубанеца, като играчка или домашен любимец. Не знаех дали нещо от човека остава, когато некромантската магия съживи плътта му, но мисълта, че е възможно Нубанеца да е страдал, мисълта за ужаса, който може би е преживял, ме изпълваше с ярост. И аз се заклех да отмъстя. Само веднъж бяха давал такава клетва. И сега, като тогава, я дадох без думи и твърдо решен да я изпълня, та ако ще да разкъсам света на парчета.
— Не ща да изкарам още една нощ тук — каза Макин.
— Сериозно? — изръмжа Райк и седна на най-големия камък. За пръв път го чувах да използва сарказъм. Сигурно го беше кътал за екстремна ситуация като тази.
— Я стани за малко, Райк — казах аз.
И той го направи. Вдигнах меча си и насочих върха към хълбока му. Завъртях умело острието, срязах парче от туниката на Райк и го запратих в блатото заедно с отсечената ръка на Бърло, която го стискаше в мъртва хватка.
— Попаднали сме право в ада — каза убедено Грамло. — Изгубили сме се и сега сме в ада. — Едната страна на лицето му беше омазана с кал, кръв се беше стекла от носа му на алени ручейчета и беше засъхнала по мустаците му.
— Адът мирише по-добре — казах аз.
Конете тъпчеха и пръхтяха край нас и заради тях малката могилка изглеждаше още по-малка, претъпкана направо. Плеснах сивушкото по хълбока да се отмести, за да огледам терена. От петте коня, които ни бяха останали, само той беше що-годе спокоен, даже си късаше по малко от рехавата тревица.
— Не бива да спираме — каза Макин.
Не биваше, но накъде да тръгнем? Хоризонтът не предлагаше нищо. Освен може би…
— Онова там не е ли морето? — Посочих. Намек за черно или тъмносиньо обточваше далечината.
Писък възпря евентуалните отговори. Завъртях се към звука. Току зад нас, до бедра във вода и до гърди в тръстиката, Чела държеше Младия Сим за гърлото и главата. Направи крачка назад, отдалечавайки се от могилата, като влачеше Сим. Изглежда, му беше направила нещо, на врата може би, защото ръцете му висяха безжизнени, макар очите му да се въртяха диво и в ужас. Наричахме го Младия Сим и той наистина беше млад, на шестнайсет най-много, но беше старо куче в убиването и не би се дал толкова лесно без основателна причина.
— Йорг, не бива да бягаш от мен — каза Чела. Водата беше отмила калта от тялото ѝ, но не и тъмния цвят на блатото с оттенък на тиково дърво. Келтските мотиви по кожата ѝ не бяха нарисувани с обикновена боя, както бях сметнал при предишната ни среща. Завъртулките и възлите по ръцете и хълбоците ѝ със сигурност бяха татуирани.
— Не искам нищо от теб, некромантке. — Още държах арбалета на Нубанеца, но не го бях презаредил. Насочих го към нея, с надеждата че няма да забележи липсата на стрели в жлебовете. — Каквато и сила да съм погълнал със сърцето на брат ти, тя избледнява. По-бавно, отколкото бих искал, но рано или късно ще изчезне напълно и аз няма да съжалявам. Не искам нищо нито от теб, нито от гадния ти занаят.
Тя се усмихна.
— Мъртвия крал няма да те пусне, Йорг. Той ни събира при себе си, всички нас. Черни кораби чакат, готови да ни отнесат към Удавените острови.
Не казах нищо. Гневът ми се беше стопил в мига, когато се заклех да унищожа Чела. Когато е нужно, отмъщението може да чака. Чела се опитваше да използва братята срещу мен, да ме вбеси, за да я подгоня през блатото. Не ѝ позволих да види колко дълбоко са се забили куките ѝ.
— Няма ли да ме помолиш да пусна братчето ти, Йорг? — Чела завлече Сим още метър навътре в блатото.
Роу я държеше на прицел, а този път, за разлика от предишния, Грамло изглеждаше готов да метне ножовете си. Сим му беше слабост и страхът нямаше да вкамени ръката му.
— Хванала си брат ми, разбрах. Изяж му сърцето и ще сме квит. Както бяхме в началото — казах аз. Знаех, че няма да пусне Сим. Просто искаше да я моля.
— О, не можеш да се върнеш назад, Йорг. Би трябвало да го знаеш. Никога не можеш да се върнеш назад. Дори ако некромантството те напусне без следа. Виж! — Промени мълниеносно захвата си и изви главата на Сим надясно. Твърде много надясно. От звука на счупена кост ме заболяха зъбите. — Ииии… — Завъртя бавно главата му към нас. — Той се връща. Но вече не е същият, нали?