Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Никога не съм го харесвал — казах. Когато сме на пътя, казваме такива неща. А и в случая си беше вярно.
— Погрижи се да не остане нищо за Чела — заръчах на Кент.
Той се зае да обезглави първия нападател. Някой вече беше отрязал ръцете му от раменете, устата му беше пълна с кал, но въпреки това създанието се гърчеше и се пулеше.
Като гледах как Макин се грижи за раната си, реших да проверя собственото си здравословно състояние. Случва се да минат часове, преди да забележиш рана, получена в битка.
— Мамка му — казах.
— Какво? — Макин ме погледна.
— Изгубил съм кутията. — Прокарах отново ръце по кръста си, сякаш имаше вероятност да съм я пропуснал при първата проверка.
— Прав ѝ път — рече Макин.
Върнах се назад по пътеката от стъпкани тръстики, където се бях боричкал с мъртвеца. Нищо. Стигнах до калната яма.
— Потънала е тук — казах.
— Ми добре — рече Макин, който бе тръгнал след мен.
Огледах се. Чувствах, че не бива да я губя. Че ми е нужна. Че е част от мен.
— Кент! — извиках. Той погледна към мен, вдигнал брадвата над главата си за удар. Трупът на Роу лежеше в краката му.
— Остави го — казах аз.
Върнах се и коленичих до Роу.
Отблизо смъртта е грозна. Старецът се беше насрал и вонеше по-зле от обикновено. Месото на шията му беше съдрано и висеше на розови парцали върху ключиците. Парчета бял хрущял стърчаха около черната дупка в дробовете му. Примесена със сополи кръв засъхваше под носа му, очите му се бяха завъртели наляво под неестествен ъгъл.
— Не съм приключил с теб, брат Роу — казах.
Хванах ръцете му. Ръцете на мъртвите не са чак толкова неприятни на пипане, но когато преплетох пръсти с неговите, ме полазиха ледени тръпки, признавам. Роу лежеше безжизнен, усещах мазолите по дланите му.
— Какво правиш? — попита Грамло.
— Имам задача за теб, брат Роу — казах аз.
Потърсих го. Не можеше да е отишъл много далеч. Усетих пулса на некромантството в незаздравялата рана на гърдите си. Тъмна ръка се затвори около сърцето ми, обви ме хлад като мокър чаршаф.
Знаех, че силата ми е малка, ручейче само, като лентата бистра вода в безкрайната кална шир на блатата. Но Роу още беше топъл. Сърцето му не биеше, но още потрепваше и се гърчеше едва доловимо, и най-важното — аз познавах Роу, познавах го до мозъка на костите. Не го харесвах, но го познавах.
За да изправиш мъртвец, трябва да влезеш в кожата му. Да се намъкнеш в нея, да му заемеш ехо от пулса си, да настроиш мозъка си към неговите мисли.
Плюх, както го правеше Роу. Вдигнах глава и изгледах братята с присвити очи, видях ги през призмата на неговите чувства — разбрах кои е харесвал и кои не, на кого е завиждал, с кои е имал стари спречквания, кой му дължи пари заради загубен облог.
— Брат Роу — казах.
Изправих се. Ние се изправихме. Той се изправи.
Стоях лице в лице с трупа му, а Роу ме гледаше от някакво далечно място, през очи, които доскоро бяха негови. Братята ни зяпаха мълчаливо как вървим към ямата — аз напред, Роу след мен.
— Намери я — казах.
Нямаше нужда да обяснявам повече. Двамата бяхме в една кожа. Роу стъпи в лепкавата кал и ямата го засмука. Клекнах отстрани. Калта се затвори над главата му и чак тогава усетих стоманата отстрани на врата си. Проследих с поглед острието.
— Никога не прави това с мен — каза Макин. — Закълни се.
— Заклевам се — отвърнах.
Нямаше нужда да ме моли или убеждава.
34.
Имах чувството, че търчим из блатата от години. Целите бяхме оплескани в кал. Кожата на братята се белееше само около очите и то защото ги бършеха час по час. Гледката не беше от приятните, а сега, когато слънцето захождаше към залез, си беше направо зловеща. Скоро, когато слънцето се удавеше в блатата и ни зарежеше в мрак, ние също щяхме да се удавим.
— Идат още — извика Райк. Както и преди, единствен той виждаше над високите тръстики.
— Колко са? — попитах.
— Всичките — каза той. — Тръстиките падат, сякаш ги помита вълна, да ги…
И сам чувах воя, приглушен, но достатъчно ясен във вечерния въздух. Минали бяха два часа, докато Роу изпълни задачата си, два часа, преди ръката му най-сетне да щръкне над повърхността с кутията. Принудителното чакане не се хареса на братята, но истината бе, че два часа повече или по-малко нямаше да ни решат проблема с Чела, нито щяха да ни измъкнат от нейния кален ад. Оставихме Роу в ямата. Казах на Макин, че съм го освободил. Но не бях.