Проклятието на инките

Седна, посегна към другото легло и придърпа панталоните си. Спусна крака на пода, обу се и стана. Отново преживя страха, който го бе обхванал, когато Акла внезапно се появи на прага с меч в ръка - по вида ѝ си беше помислил, че наистина ще нападне.

Прокара пръсти през косата си, въздъхна и отново седна.

Не беше сигурен дали се радва на преживяното с двете жени, или го презира. Физически беше невероятно, но абсолютната липса на нежност го караше да се чувства незадоволен. В края на краищата те са амазонки, напомни си той.

Седнал на леглото на Чиело, Уилсън осъзна, че е безкрайно далеч от света на белите коридори на „Ентърпрайз Корпорейшън“, безбройните учени, политиката и параноята, холографските екрани, колайдерите и имплодерите, от техническата сложност на всичко. Спомни си медицинската миризма на Меркуриевата лаборатория и вибрирането на кристалната сфера за прехвърляне - оригинална конструкция, каквато не бе виждал никога дотогава. До края на живота си щеше да помни трепета, който го беше обхванал, докато влизаше в капсулата. Характерното усещане от включването на лазерите и последвалото мъчително молекулярно разлагане. После умът му се плъзна в бездънната пропаст на времето - секундите се точеха като часове, крехкото му съзнание биваше раздирано на парчета, докато молекулите му се пръскат по цялата човешка история, преди внезапно да се съберат отново във вихрушка от свръхнажежена енергия, дим и огън.

Това беше моментът, когато пристигна в Мачу Пикчу. Преди осем години.

Дори сега на Уилсън му беше трудно да разбере ролята си на Надзирател. Но ето че беше в миналото и правеше всичко по силите си да изпълни мисията „Неемия“ - като същевременно се опитва да поддържа приемствеността на самото време.

Мисия „Неемия“ вече му бе струвала толкова много - осем години откъсване от света и хората, които познаваше. Осем години самота, без нито веднъж да се отпусне дори за момент от страх, че ще остави отпечатъка си върху този свят по начин, който неизбежно ще промени бъдещето. Осем години със съзнанието, че никога няма да се върне обратно при Хелена, колкото и да му се иска.

Взе ризата си и откри под нея шапката за сафари. Беше изчезнала във Вилкапампа, когато скочи от поддържащата стена в джунглата.

През затворената врата чуваше ромона на дъждовната вода, която се стичаше по покрива и падаше на земята. Утринният въздух бе прохладен заради надморската височина, която според преценката на Уилсън беше доста над три хиляди и шестстотин метра. Върза обувките си и грабна якето, което беше изсъхнало, въпреки че бе прекарало нощта смачкано на топка в ъгъла.

Погледна към леглото на Чиело и изведнъж му натежа на сърцето. Как се вместваше Хелена в тези шантави събития? Каква лоялност можеше да има към нея? Шансовете да бъдат отново заедно бяха нищожни. Разделяше ги цяло столетие. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе Хелена да му помогне при откриването на Куба на инките - всяко друго желание беше блян. Уилсън дръпна простото дървено резе и отвори вратата. Очакваше да види стража отпред, но нямаше никого. Дъждът продължаваше да се лее неуморно. Уилсън вдигна високата яка на якето си, нахлупи шапката и излезе в пороя, като затвори вратата след себе си.