Кръвен обет [bg]

Заради пристъпа на хлад Тамас обви ръце около себе си. Часовникът, осветен от ярка лунна светлина, показваше, че е три и половина.

Откъслеци от сънищата продължаваха да изпълват мислите му, все още непотънали в забрава. Именно те, а не студът, караха ръцете му да треперят.

В сънищата му умираха хора: войници, които бе познавал през целия си живот, приятели и познати, дори врагове. Всички, които някога бе познавал, умираха. Те стояха край върха на Южната планина и един подир друг скачаха сред пламъците. Таниел също беше там, макар видението да не проследяваше падането му. Сабон бе скочил в гърлото на вулкана. Но какво беше станало с Олем и Влора?

Тамас бавно си пое дъх и се приближи до балконския прозорец, където остана загледан в луната. Нощното небе бе ясно; само една тънка облачна ивица обгръщаше пълнолунието. Божието око. Тамас отново затрепери, осезаемо; трябваше да вкопчи ръце в стената, за да се успокои.

Познато изскимтяване го накара да погледне надолу.

— Нищо ми няма, Хруш. Къде е Ки… — Той замълча, задавен за момент. И се приведе да потупа кучето. — Някой ден ще те заведа на лов, момчето ми. И двамата трябва да се разведрим.

Фелдмаршалът откри чехлите си, наметна се с мундира и отвори вратата на коридора, премигвайки срещу светлината. Седналият край нея Олем се раздвижи. Влора седеше срещу него, обгърнала оръжието си с ръце, и тихо похъркваше. Малко по-надолу стояха други двама постови: след опита за покушение охраната на Тамас бе удвоена.

— Сър — каза Олем и загаси цигарата си в подлакътника на креслото.

— Ти никога ли не спиш?

— Съвсем не, сър. Точно по тази причина ме наехте.

— Това беше шега, Олем.

— Досетих се.

— Всичко спокойно ли е? — осведоми се фелдмаршалът.

— Съвсем спокойно, сър. Никакви проблеми — отвърна Олем с тих глас.

Тамас кимна към Влора.

— Тя какво прави тук?

— Тревожи се за вас, фелдмаршале.

Тамас въздъхна.

— Добре ли сте, сър?

Тамас кимна.

— Просто имах кошмар.

— Баба ми разправяше, че кошмарите са лоша поличба.

Тамас се втренчи в сержанта.

— Благодаря ти за успокоението. Отивам да си взема нещо за ядене.

И той закрачи по коридора. Олем го остави да се отдалечи на известно разстояние, преди да го последва.

Шестетажното слизане му се стори необичайно дълго сред полумрака. Присъствието на Олем се оказа успокояващо срещу сенките, в които Тамасовото въображение съзираше силуети. Веднъж той се сепна, защото му се стори, че е зърнал пазител в един от ъглите — оказал се печка.

В кухнята той се бе надявал да намери някакви остатъци от снощната вечеря, с които да приключи бързо и да се върне в стаята си, ала вместо това го посрещна мекия отблясък на пещи и уханието на пресен хляб. В устата му започнаха да се събират слюнки: сигурен знак, че се намира в близост до кулинарните произведения на Михали.

Тамас спря на прага, зърнал неочаквана гледка.

Две жени стояха край една от печките. Над огромен тиган, носещ диаметъра на колело, те разчупваха яйца. Михали стоеше зад тях — непосредствено зад тях, притиснат, съчетал прегръщането им с работата си над тигана. Той добави щипка сол; ръката му се спусна, изтръгвайки сепнат кикот от едната жена, и изникна отново, за да се впусне в нарязването на зелена чушка.