Самотна пеперуда [bg]

Ако някой беше видял, че полицейската кола се плъзга по улица „Дротнингатан“, вероятно щеше да помисли, че присъствието й се дължи на рутинно патрулиране на околността.

От двете страни на улицата се издигаха преспи, високи по един метър, и щяха да бъдат необходими часове, за да се изровят няколко от колите, покрай които минаха. Юхан Рока се удиви колко се бяха опразнили улиците заради времето. Не се виждаше жив човек. Наистина беше почти полунощ, но въпреки това.

Пеле Алмен спря на едно кръстовище до езерото Лилфиерден. Когато опитаха да продължат, гумите започнаха да се хлъзгат и колата забуксува.

Рока въздъхна.

— До гуша ми дойде да живея в страна, където шест месеца в годината валят ледени кристали!

Алмен се изсмя шумно, а после превключи на втора скорост и шиповете на зимните гуми захапаха. В следващата секунда двамата отново осъзнаха сериозността на положението. Нямаха никаква представа къде се намира Петер Кранс. Предплатената карта, която беше използвал, беше блокирана и не се беше свързвала с телефонната мрежа от Бъдни вечер. Бяха потърсили майка му, но безрезултатно. Баща му беше мъртъв от десет години. Прецениха, че е прекалено рисковано да се свързват с приятели и познати, защото биха могли да го предупредят. На първо време щяха да наблюдават апартамента му. Петер живееше на булевард „Сундсеспланаден“, близо до Музея на Худиксвал.

Рока сядаше за първи път от дълго време и се опита да се отпусне. Наистина гърбът го болеше повече, когато седеше неподвижно, но той имаше нужда от почивка. Използва случая да набере номера на гласовата си поща, притисна телефона към ухото си и се заслуша.

„Имате две нови съобщения“ — каза автоматичният женски глас. „Приятен глас“ — помисли си Рока и се зачуди как изглежда всъщност тя, жената зад него.

В слушалката се чу щракване, когато прозвуча първото съобщение. Никой не каза нищо, но Рока чу запъхтяно дишане и бързи стъпки. Няколко секунди по-късно нещо изпращя и съобщението свърши.

„Получено днес, в двайсет и един часа и тринайсет минути“ — съобщи гласът. После започна следващото съобщение. Отново същото пращене. Същото дишане. Кой беше това? Изведнъж някой заговори:

„Здрасти, Юхан, обажда се приятелката на Анхелика…“

Рока притисна слушалката още по-плътно до ухото си, когато чу тихия, но очевидно уплашен глас. Приятелката на Анхелика?

„… нещо се е случило. Петер Кранс. Той го е направил — продължи тя и през цялото време гласът й звучеше, сякаш тя всеки момент ще се разплаче. — Анхелика е тук при мен. Петер сигурно е още в стаята в „Стадсхотелет“ Трябва да направите нещо, преди да дойде тук!“

Паниката в гласа се засили.