Вълнуващи нощи
- Автор: Додд Кристина
- Серия: lost princesses #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълнуващи нощи». Краткое содержание книги:
Преследвана от убийци, принцеса Кларис е принудена да избяга от малкото си владение в Пиринеите. За да издържа себе си и малката си сестра Ейми, тя пътува инкогнито в Шотландия като лечителка и козметичка. Един ден на пътя й застава могъщият провинциален лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, който наскоро се е върнал от войната срещу Наполеон в Испания.
Зашеметяващата красота на младата жена и умението й да се маскира са тъкмо оръжието, от което се нуждае Хепбърн, за да отмъсти на един стар неприятел. Ала много скоро е принуден да избира между мрачните планове за отмъщение и нарастващата си страст към Кларис.
Тя също е влюбена в него, но дългът й изисква да се върне на своя трон и да сключи династичен брак.
А и преследвачите не спят…
Сама се беше поставила в това положение и сега не знаеше как да се освободи. Затова пък знаеше нещо друго, също така важно: трябваше да отиде при Ейми, и то веднага.
Дамите и джентълмените, които бяха танцували и пирували до сутринта, още спяха дълбоко, макар че беше почти обед. Кларис излезе тихо от къщата и забърза към оборите. Блейз я поздрави с радостно цвилене и само след минута препускаше весело по пътя към Фрея Крегс. В сърцето й цареше паника.
Шотландското слънце явно беше добре настроено към семейство Макензи, защото бе гряло цели четири дни — докато пристигаха гостите и траеше празненството с всичките му тайни и явни интриги и маскаради. Сега обаче слънцето се криеше зад сиви облаци, които предвещаваха буря и дъжд. Вятърът развя воала на шапката й, опари бузите и затрудни напредването й, защото постоянно променяше посоката си и плашеше Блейз.
Когато копитата на жребеца изгърмяха по моста към Фрея Крегс, селото изглеждаше спокойно. Макар че беше различно от преди няколко дни, видът му събуди в сърцето й пламенен копнеж. Тук бе срещнала Робърт, мъжа на живота си. В първия миг се уплаши от него. Усети могъщата му привлекателна сипа, стресна се от мрачното му лице. Сега усещаше болезнено липсата му и искаше той да се върне колкото може по-бързо от Единбург, за да даде отговор на въпросите, които я преследваха.
Обичаше ли я той или само се наслаждаваше на една временна връзка?
Пазарът на Фрея Крегс беше раздигнат. Няколко мъже се бяха събрали пред паметника и си приказваха. Една жена носеше две кофи вода от кладенеца. Възрастните мъже, увити в шалове, седяха пред кръчмата, без да се притесняват от вятъра, и й махнаха сърдечно. Тя отговори на поздрава и им прати въздушна целувка, но се запъти право към шивачницата на мистрес Дуб. Мъжете й извикаха нещо и след кратко колебание тя реши да поговори първо с тях. Знаеше, че най-много след десет минути Ейми ще узнае за пристигането й в селото. Може би трябваше да й даде време да се подготви за предстоящия разговор.
„Принцесата е в града“ — ще й каже мистрес Дуб. Дали Ейми веднага ще изтича навън, за да я види и да говори с нея? Или ще се скрие в най-тъмния ъгъл на шивачницата, ще се нацупи и ще чака Кларис да отиде при нея?
Горката Ейми. И горката Кларис която напразно се стараеше да угоди на всички. Май нямаше никакъв шанс.
Тя отведе Блейз в обора на кръчмата и го връчи заедно с шепа монети на конярчето с нареждане да го прибере в топъл бокс и да го изчетка.
След това отиде пред кръчмата и поздрави сърдечно петимата старци. Те заслужаваха цялото й внимание.
Когато принцесата се приближи, петимата се надигнаха с мъка и се поклониха.
— Хамиш Макуин, Хенри Макълох, Джилбърт Уилсън, Томас Мактавиш, Бенет Мактавиш — поздрави ги поименно Кларис.
— Нейно височество е запомнила имената ни! — извика щастливо Хенри. Полуглух той говореше най-високо от всички.
— Но разбира се! — Тя успя да хване Джилбърт за ръкава, за да не забие нос в масата, и го настани на стола. — Аз държа да запомням имената на добре изглеждащите джентълмени, с които ме запознават.
Старците засияха.
— Сигурно сте дошли да поиграем домино? — осведоми се Томас.
Тя му помогна да се настани на стола и поклати глава.
— За съжаление не. Днес съм малко разсеяна и няма да бъда достоен противник.
Томас потърка ръце и пергаментовата му кожа заскърца.
— Толкова по-добре.
Кларис се засмя и го заплаши с пръст.
— Ужасен човек! — Много харесваше гласовете им. Звучаха дрезгаво от старостта, но бяха затоплени от шотландския акцент. Някой ден и Робърт щеше да говори като тях. Дали тогава щеше да е до него, за да го чуе?
— Изглеждате тъжна, Ваше височество. — Хамиш задърпа ръкава на ампутираната си ръка. — Какво се е случило?
Безопасните игли се бяха отворили и той не беше в състояние да се справи с една ръка. Кларис го погледна право в очите.
— Мистър Макуин, ръкавът ви е разкопчан. Ще позволите ли да ви помогне? — Без да чака отговор, тя посегна, загъна ръкава и закопча безопасните игли. — Ако ми донесете ризите си, ще им зашия копчета и ще направя илици, за да не се мъчите с тези глупави игли.
— Но вие сте принцеса! — възрази смутено старецът — Не мога да си представя принцеса да шие копчета на ризите ми!
А кой друг ще го направи? — запита се Кларис. Доколкото знаеше, Хамиш беше надживял цялото си семейство.
— Обичам да шия — отговори просто тя. — И ви харесвам. Това прави работата двойно по-проста.