Сребърен куршум [bg]

42.

Добре, че клиентът ми обичаше да пие мартини преди вечерята, а шардонето с нея. Не бях сигурен, че щях да изкопча от него всичко това, ако алкохолът не го беше накарал да се отпусне и да си развърже езика. Само че не исках да рискувам да го спре пътна полиция точно по време на процеса и настоях да не шофира. Той обаче заяви, че не можел да остави през нощта майбах за четиристотин хиляди долара в някакъв неохраняем гараж в центъра. Затова накарах Патрик да ни закара до колата и седнах зад волана. Патрик ни следваше.

— Тази кола струва четиристотин бона, така ли? — попитах. — Направо ме е страх да я карам.

— Всъщност е малко по-евтина.

— Да, добре, а имаш ли нещо друго? Когато ти казах да не пътуваш с лимузината, не очаквах да се появиш с такъв звяр на процеса, на който те съдят за убийство. Само си помисли какво впечатление правиш, Уолтър. Не изглежда добре. Спомняш ли си какво ми каза, когато се запознахме? Че трябва да спечелиш и извън съдебната зала. Такава кола не ти помага да го направиш.

— Другата ми кола е порше. Карера GT.

— Страхотно. Колко струва?

— Повече от тази.

— Знаеш ли какво, защо не вземеш един от моите линкълни? Даже имам един с регистрационен номер NT GLTY5. Можеш да го покараш известно време.

— Няма нужда. Мога да взема назаем един приличен скромен мерцедес. Това става ли?

— Идеално. Уолтър, въпреки всичко, което ми каза тази вечер, ще направя всичко възможно за теб. Мисля, че шансовете ни са добри.

— Значи ми вярваш, че съм невинен?

Поколебах се.

— Вярвам, че не си застрелял жена си и Рилц. Не съм сигурен, че това те прави невинен, но да го кажем по следния начин: не смятам, че си виновен по обвиненията, които ти повдигат. А повече не ми е нужно.

Той кимна.

— Може би и аз не мога да искам повече. Благодаря ти, Мики.

След това почти не разговаряхме. Съсредоточих се върху това да не съсипя колата, която струваше повече от къщите на повечето хора.

Елиът живееше в Бевърли Хилс, в имение в равнината на юг от Сънсет Булевард. Натисна един бутон на тавана на колата и отвори стоманения портал. Патрик влезе след нас с линкълна. Слязохме и аз подадох на Елиът ключовете. Продуцентът попита дали искам да вляза за по още една чаша и трябваше да му напомня, че не пия. Той ми протегна ръка и аз я стиснах. Почувствах се неловко, сякаш сключвахме някаква сделка за онова, което беше разкрито по-рано. Пожелах му лека нощ и се качих в линкълна.

Вътрешните колелца се въртяха по целия път до вкъщи. Патрик бързо усвояваше нюансите в настроението ми и явно разбираше, че не е моментът да ме прекъсва с общи приказки. Оставяше ме да работя.

Седях, облегнат на вратата, отправил поглед през прозореца, но без всъщност да виждам неоновия свят навън. Мислех си за Джери Винсънт и сделката, сключена с неизвестни лица. Не беше трудно да се досетя как е станало. Въпросът кой обаче стоеше по съвсем друг начин.