Зелени години

Хванал здраво мамината ръка, аз напуснах мрачните сводове на гарата и навлязох в светлите улици на непознатия град. Склоних да се доверя на тази мама, която до днес не бях виждал и нейното уморено, угрижено лице с посърнали очи никак не приличаше на лицето на моята майка. И въпреки че ми купи от автомата шоколадов сладолед на клечка, не успя да ми внуши обич. По време на бавното ни пътуване от Уинтън, седнала в третокласното купе срещу мен в износена сива рокля, забодена с голяма брошка от светлочервен кварц, с тънка яка и провиснала над ушите широкопола шапка, тя се взираше през прозореца, наклонила глава встрани, а устните й мърдаха, сякаш разговаряше сама със себе си, безмълвно, но оживено, и от време на време докосваше края на окото си с кърпичката, като да прогони някоя муха.
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.