Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
Като си помисли човек, Жоли бил спечелил битката, защото Греви се отказал от кандидатурата си, но пък Жоли бил от онези, които никога не са доволни, и искал справедливостта да възтържествува изцяло. След като извикал на дуел двама от своите обвинители, завел дела срещу десет вестника за клевета, публично опозоряване и задето не публикували писмата му.
— Заех се сам със защитата си и ви уверявам, Симонини, че извадих на бял свят всички скандали, които бяха премълчавани от печата, плюс онези, за които тръбеше. И знаете ли какво им казах на всички тия мошеници (към тях слагам и съдиите)? Господа, мен не ме изплаши империята, когато по нейно време вие мълчахте, и сега ми е смешно, че правите като нея и взимате най-лошото от нея! И когато се опитаха да ми вземат думата, аз казах: „Господа, империята ме изправи пред съда за разпространяване на омраза, неуважение към правителството и обида на императора — ала съдиите на императора поне ме оставяха да говоря. Сега искам от съдиите на републиката да ми дадат същата свобода, на която се радвах по време на империята!“
— И какво стана?
— Спечелих, всички вестници без два бяха осъдени.
— И тогава от какво сте недоволен все още?
— От всичко. От това, че адвокатът на противната страна, макар и да похвали делото ми, каза, че съм разсипал бъдещето си заради собствената си неспособност да владея страстите си и че всяка моя стъпка е съпроводена с неизбежен провал като наказание за моята горделивост. Че след като съм нападнал този и онзи не съм станал нито депутат, нито министър. Че може би ще съм щял да успея повече като литератор, отколкото като политик. И това не е вярно обаче, защото написаното от мен беше забравено, а след като спечелих делата си, всички салони, които имат някакво значение, се затвориха за мен. Спечелих много битки, но съм неудачник. Идва един момент, в който нещо в теб се пречупва и те напуска и желанието, и енергията. Казват, че трябва да се живее, но животът е проблем, който в края на краищата води до самоубийство.
Симонини си помислил, че това, което бил дошъл да направи, е нещо свято. То щяло да спести на нещастника отчаяния и като цяло унизителен жест, неговия върховен провал. Щял да извърши едно добро дело. Пък и щял да се отърве от един опасен свидетел.
Помолил го да хвърли набързо едно око на някакъв документ, за който искал да знае мнението му. Тикнал му в ръката един дебел плик: били стари вестници, но били необходими доста секунди преди Жоли да разбере точно за какво става дума; той седял в креслото си и се опитвал да подреди листата, които се изплъзвали от ръцете му.
Докато ги гледал в недоумение, Симонини минал зад него, опрял дулото на пистолета в главата му и стрелял. Жоли се сгромолясал, от дупката на слепоочието му се стекла тънка струйка кръв, ръцете му се отпуснали. Не било трудно Симонини да сложи пистолета в дясната. За негово щастие това се случило шест или седем години преди да открият едно чудодейно прахче, което позволява по безспорен начин да се открият отпечатъците на пръстите, които са държали оръжието. Във времената, когато Симонини разчиствал сметките си с Жоли, още се вярвало на теориите на някой си Бертийон, основаващи се на размерите на скелета на заподозрения. Никой не можел да заподозре, че Жоли не се е самоубил.
Симонини си взел старите вестници, измил двете чаши, в които били пили кафе, и оставил апартамента в ред. Както научил после, след два дни портиерът на сградата, като не виждал обитателя на апартамента, известил за това комисариата на квартала „Сен Тома д’Акен“. Разбили вратата и намерили трупа. Според една кратка информация в някакъв вестник пистолетът бил на земята. Очевидно Симонини не го бил пъхнал както трябва в ръката на трупа, но и това свършило работа. А най-щастливото стечение на обстоятелствата било, че на масата намерили писма, адресирани до майката, до сестрата, до брата… В нито едно от тях не се говорело изрично за самоубийство, ала всички носели печата на благороден и дълбок песимизъм. Били написани сякаш специално за случая. Дали пък нещастникът наистина не е имал намерение да се самоубие и Симонини да си е дал толкова много труд за нищо?