Децата на Просперо
- Автор: Хемингуэй Аманда
- Серия: Фърн Капел #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-452-6
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Просперо». Краткое содержание книги:
Самоуверена и здраво стъпила на земята, Ферн Капъл отхвърля съществуването на всичко свръхестествено и вярва само в онова, до което се докосват сетивата й. Увереността й е подложена на изпитание, когато баща й наследява тайнствена усамотена къща в Йоркшир. Докато старата къща разбулва своите потайности, подреденият и безопасен свят на Ферн започва да рухва и на негово място изплува магическа и покварена земя, изчезнала преди хиляди години…
— Нищо не е сигурно — усмихна се Зохрейн. Когато вървеше до нея, характерната за него смъртоносна заплаха, която струеше от съществото му, губеше остротата си и изглеждаше не по-опасна от нож за разрязване на хартия, украсен със скъпоценни камъни. — Страх ли те е, Иксаво? — Вече приближаваха олтара. — Страх ли те е от Магнита?
— Ще го унищожиш ли? — Акустиката на мястото превърна изтърваната фраза в зловещ шепот.
— Ще го претворя.
— Той ще устои на унищожението.
— Всички вещи устояват на унищожението според собствените си качества. Скали, камъни, диаманти. Съществата инстинктивно се стремят към единство. То е без значение. — Тя метна думите през рамо като огризки, подхвърлени на просяк, и се извърна с лице към Магнита.
— Ще те чуе.
— Той не чува, не вижда, не чувства. Не е нищо друго, освен буца груба сила. Буца. Аз чувам и виждам, и чувствам. Аз притежавам силата да раздробя тази буца като най-обикновен камък и да му придам каквато си поискам форма. Не ме е страх от някаква си буца, от един камък. А тебе?
Постави длан върху Магнита и на момичето му се стори, че вижда как по ръката й пробягва вълна, която се нажежава и се стрелва, готова да се забие в мозъка й. Рече си: Зохрейн е живяла твърде дълго в неговата аура, проникнала е прекалено надълбоко в същността му. Силата се е просмукала в съзнанието й. Тя разсъждава, доколкото може да разсъждава един луд. Тя е наметнала останките от разсъдъка си като воал.
Най-лошото е, даде си сметка тя, че Зохрейн не познава страха, а страхът е спирачката на разума.
— Докосни го — рече кралицата на Иксаво. — Цели петнайсет години ти беше негов Пазител. Нима никога не си го докосвал? Наистина ли си толкова слаб и не си бил любопитен — глупав като стадните животни, които наричаме граждани? Имах по-високо мнение за тебе, Иксаво. Едно време си мислех, че заслужаваш моята ненавист.
Настъпи дълга пауза, в която се усещаха напрежение, колебание, размисъл.
— Веднъж го докоснах — призна си неохотно той. Момичето, което наблюдаваше от сенките, усети съпротивата му, ужаса, който му навя този спомен. — Изгори ме. Горещината пропълзява в ръката ми и разтапя лицето ми. Беше като огъня на боговете. Другия път може да изгоря.
— Боговете. — Презрението и възмущението й закипяха. — Изобщо не ме интересуват боговете. Незнайният бог винаги е бил доволен нещата да си останат така, а що се отнася до жалките духове, които се наричат божества, поне тук, в Атлантида, проявихме достатъчно разум да ги презрем и да научим хората да не им се кланят. Дарбата излиза отвъд прословутите им умения. Ще взема Дарбата им и ще я попия така, че да не може да бъде дадена отново. Така наречените богове ще се стопят до легенда в моята сянка. Ще кръстосвам свят след свят, отвъд Смъртта и обратно, извън обсега на всеки безсмъртен. Божествената природа ще бъде моята основа.
— Какво искаш? — провлече той. — Ти управляваш половината свят. Нима има територия, която не си завладяла? Необитаема пустиня, гола планинска верига, шепа примитивни племена, които живеят в пещери и кирпичени колиби? Защо си отваряш толкова работа, че искаш да покориш и тези?
— Ти не разбираш. — Тя пак протегна ръката си към Магнита, не го докосна, но сякаш й се искаше да обходи скритото му магнитно поле. — Имах по-високо мнение за умствените ти способности. Управлението е подробност — аз искам да бъда. Да бъда последна и завинаги, единствена и върховна. Да не познавам граници. Цялата Атлантидска империя е като детски кът за игра в сравнение с неизбродимите селения, които се простират отвъд Дверите. Няма да допусна да остана затворена в една-единствена планета, в един космос, зад обичайните ограничения на живота и смъртта. Ще триумфирам над всички тях. Управлението е черната работа, но триумфът е завинаги сладостен.
— А после? — попита Иксаво. — След като завоюваш победа, тогава какво?
Дори от разстояние момичето успя да види, че под загадъчната маска на лицето му той разбира всичко. Кралицата бе бясна и той го знаеше, при все това не би направил нищо, за да я разстрои. Вероятно се страхуваше от нея прекалено много. Може би имаше намерение да я използва, с надеждата да си издейства някакви дивиденти от прибързаността и бурната й реакция.
Тя не отвърна на въпроса; беше очевидно, че мисълта й бе съсредоточена другаде и тази тема бе останала на заден план.
— Наближава моментът — рече накрая. — Сигурен ли си, че и другите ще са готови?