Децата на Просперо
- Автор: Хемингуэй Аманда
- Серия: Фърн Капел #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-452-6
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Просперо». Краткое содержание книги:
Самоуверена и здраво стъпила на земята, Ферн Капъл отхвърля съществуването на всичко свръхестествено и вярва само в онова, до което се докосват сетивата й. Увереността й е подложена на изпитание, когато баща й наследява тайнствена усамотена къща в Йоркшир. Докато старата къща разбулва своите потайности, подреденият и безопасен свят на Ферн започва да рухва и на негово място изплува магическа и покварена земя, изчезнала преди хиляди години…
Жените като че ли предпочитаха дългите панталони пред роклите и носеха була, които бяха толкова прозирни, че почти не се забелязваха; ефирните материи бяха с нежни щампи на цветя, бледи като жасмин, на ивички като перуника, на петънца като орхидея. Сигурно често се къпят, рече си — при разминаване я лъхваше ухание на парфюм, не на пот. Усещаше погледите, впити в гърба й. Тук чужденците се набиваха на очи като недъгави. Дори робите, докарани тук от завладените континентални земи, повечето живели в плен поколения наред, бяха започнали да приличат на своите господари. Нямаше ги свинете и козите, които бе забелязала да ровичкат из бунищата в Джена; нямаше ги безбройните плъхове на Скайър; за сметка на това беше пълно с котки, повечето жълтеникави, в тон с града, някои на ивици или на петна като дивите си сродници в джунглата, с огромни уши и удължени муцуни.
През прозорците влитаха мънички пъстри птички, за да кълват трошици от масите, дългокраки кучета с нашийници, обсипани със скъпоценни камъни, топуркаха след господаря или господарката си и с отвращение хвърляха по някой поглед наоколо. По главните улици боклукът се почистваше и изхвърляше най-редовно.
На тръгване от странноприемницата храмът й се стори съвсем близо — виждаше позлатения му купол да се извисява над околните сгради. Но постепенно си даде сметка, че всичко е заради размерите: от планината й се бе сторил доста голям, но от нивото на улицата изглеждаше направо гигантски, архитектурно изобилие, което сякаш бе построено от великани, не от хора. Умопомрачителното полукълбо на кубето поглъщаше слънчевите лъчи и потапяше погледа в чисто злато. Къщите в непосредствена близост до храма изглеждаха скупчени, мънички, сякаш притиснати една в друга, смутени от величието на могъщия си съсед.
Тя свърна от широката улица и се озова в лабиринт от улички, където явно се помещаваше някакъв пазар. Тук магазинчетата се бореха едно с друго за място под слънцето; над широко отворени фасади бяха надвиснали тенти и чергила, а по-скришните местенца се спотайваха свенливо зад забулени с платнища входове и шумолящи висулки. Подрънкваха монети, хората се пазаряха шумно, разменяйки си бързи реплики, обиграните търговци говореха провлачено, приглушени гласове сключваха потайни сделки.
Обзе я чувството, че няма нещо за ядене или за обличане, което да не се продава тук; предлагаше се всичко — от най-полезното до абсолютно безполезното. За малко забрави накъде се бе запътила и тръгна безцелно насам-натам, изпаднала в някакъв транс, окъпала сетивата си в калейдоскоп от нови впечатления. Обсипа я букет от аромати: натрапчиви и остри миризми на подправки и билки, ухание на масла, забъркани с цветя и мускус, острото жило на оцет и марината, вонята на мухлясало сирене. Хората отстъпваха да й сторят път, преминаваща котка се отърка в глезена й.
В следващия миг тя се закова на място. Атлантида изчезна и градът от кошмара й се върна. Сивите му кули превзеха пазара и главната улица, образът се втурна в главата й трескаво, оглушително, с пищене и грохот… Затвори очи, усети мекото докосване на котката до прасеца си, чу мяучещия й глас. Когато отново прогледна, пак се намираше на претъпкания пазар, сред плетеницата от паянтови навеси и чергила, а една жена зад близката сергия я питаше дали е добре.
— Да, да, всичко е наред, благодаря.
Дадоха й да пийне лимонов сок, който я освежи в жегата. Не й взеха пари. Пази се, заръча й жената, тук има всякакви капани за чужденци. Момичето се усмихна и продължи.
И ето че най-накрая се озова на широката улица около храма и огромното кубе се извиси току над главата й, така че вече не можеше да види горната му част. Сградата беше издигната над нивото на улицата, надвиснала над града, опасана с открита колонада от мраморни стълбове, които се врязваха в небето като дървета без корони. Към тях водеха множество стъпала, насечени тук-там от мрачни шахти с потънали в сенките капаци, които водеха към пъкъла на килии и подземия, зандани и катакомби.