Децата на Просперо

Тя го бе избрала, понеже беше син на атлантидски военачалник, убит зад граница, отгледан от жреците на Хекс-Ате в забранения град Култуум и поради това, въпреки подозрителното му религиозно възпитание, далечен на всякакви отцепнически фракции вътре в самата Атлантида. Бе се убедила с очите си, че той притежава известна сила, и знаеше, че я използва рядко, и затова я бе приела за по-слаба разновидност на Дарбата, твърде незначителна, за да й се обърне внимание. Считайки самата себе си едва ли не за всемогъща, тя го бе причислила към по-нисшите създания и не считаше за нужно да вижда в него заплаха.

Момичето, неподвижно в неподходящото си скривалище, за един кратък миг проникна в съзнанието на Зохрейн, без да иска прозря нещо и се отдръпна от осъзнатата пълна липса на човещина. Церемонията явно щеше да започне всеки момент и момичето знаеше, че е време да си тръгва или поне да се премести от полезрението на участниците. Но Пазителя излезе, а Зохрейн остана край олтара, втренчена в Магнита, сякаш изпаднала в транс, зяпнала алчно насреща му. Ръцете й се плъзнаха сладострастно по повърхността му, но без да го докосват, просто описаха контурите му; притиснатите й една в друга устни се изкривиха в потайна усмивка. Изглеждаше така, сякаш едва ли не прави любов с Магнита: макар да не го докосваше, движенията й бяха дълбоко чувствени, дори похотливи, докато изражението й се разля в замаян до забрава поглед, граничещ с екстаза.

Наблюдаващото момиче си помисли с любопитство: тя ще го унищожи, понеже смята, че това е начинът да се сдобие с абсолютна власт. Като сляпо влюбен мъж, който души любовницата си, понеже тя го предизвиква и тормози и той смята, че по този начин ще я притежава изцяло. Но след това любимата е прекрачила отвъд притежанието и всичко, което му остава, е споменът. Може би това е, което трябва да предотвратя. Ала тя нямаше представа какво да прави, как да го направи и усещаше инстинктивно, че е твърде скоро, че не е дошъл моментът. Засега трябваше да остане и да наблюдава, без да я виждат. И въпреки това, а може би и поради влиянието на всичко това върху нея, тази странна връзка с върховния източник на сила, тя почувства, че би било по-добре да бъде унищожен. Беше твърде силно, твърде хипнотично, твърде ужасяващо безцелно, за да бъде оставено сред алчните, отчаяни смъртни: самата същност бе покварена. Прекършена, силата й щеше да се разсее, а може би и да изчезне напълно. Нека Зохрейн я разтърси — ако може.

Няколко минути по-късно кралицата се отдръпна от олтара, замаята й преля в оловен ступор, който бе същността на красотата й. Придърпа ефирния воал около себе си, опакова се в кожа от жълтеникава паяжина, разкривайки детайлите на досега забуленото си тяло, и се отправи сковано към страничната врата, през която бе влязла.

Момичето се изправи и хукна да бяга през залата, за да стигне до стълбите и да се качи обратно в галерията. Оказа се по-далеч, отколкото бе предполагала; досегът с Магнита явно я бе дезориентирал. Жрец, който влизаше през главния вход, забеляза мимолетното движение и извика стражата. Веднага се отзова цял отряд гвардейци. Тя видя, че пътят й е пресечен и за броени секунди се озова в хватката на здрави ръце, опаковани в кожа и бронз. Престана да се съпротивлява, разбра, че няма смисъл. Остана неподвижна, втренчила каменен поглед в похитителите си.