Децата на Просперо

— Наистина ли си просяк?

— Значи си ме видяла.

— Ти се постара да те забележа.

Призракът отново избухна в смях — нещо средно между пъшкане и въздишка.

— Налагаше се. Трябваше да вляза тук. Просяк съм тогава, когато ми изнася. Прося по прищявка, крада при нужда, пиратствам винаги когато имам възможност да отмъкна кораб. Паразит, който се угоява в град на паразити, побрал в себе си половината население на земята.

— Градът е прекрасен — рече тя.

— Ара-йе. Прекрасен и покварен. Обичам го и го мразя. Това е двойното проклятие, което съм наследил.

— Защо държиш да влезеш в храма? Като гледам, не ти е помогнал кой знае колко.

— Мога да си тръгна, когато пожелая. — Прозвуча й опасно спокоен. — Ако отсъствам прекалено дълго, мой човек навън ще уведоми майка ми. Династията Деворнин са трети по ранг сред управляващите фамилии и моята незаконност все така е неофициална, независимо от това колко лошо поведение съм решил да имам. Жреците няма да съберат смелост да засегнат майка ми. Но не би трябвало да имам нужда от помощта й. Щом церемонията приключи, ще намеря начин да накарам тъмничаря да отключи вратата.

— Как?

— Викам го. Казвам му, че в стената има дупка или че предишният обитател е оставил шепа монети на пода, или измислям нещо друго. Възбуждам любопитството му. Разпалвам алчността му. Средното ниво на интелигентност на храмовата охрана не е високо. Щом той се разсее, се нахвърлям отгоре му. Може да ми помогнеш да отклоня вниманието им.

— Мерси — промърмори тя. Ако е нужна помощ, бе й казал Пустинника, ще бъде намерена. Това е моята помощ, рече си тя, внезапно добила повече увереност. Затова съм тук.

Настъпи тишина, този път не беше враждебна. Тъпанът отдавна бе замлъкнал, отгоре не се чуваше нито звук.

— Как ще разбереш, че церемонията е свършила? — попита тя.

— Ще гадая. Обикновено не продължава повече от час.

— Още не си ми казал какво те води насам.

— Преди три дни улична стража прибра мой приятел по обвинение в дребно хулиганство. Вероятно недостоверно. Ууиноор е честен човек, той не води двойствен живот. Снощи научих, че са го затворили тук. Сигурно е в някоя от съседните килии. — Тя го чу как се намести, явно чакането го изнервяше. — Ако не го измъкна, може да го използват за жертвоприношението.

— Това се отнася и за теб.

— Забрави. Нали ти казах, че съм от Деворнин.

— Преди да ме заловят — продължи Ферн, — дочух разговор между Зохрейн и един от жреците. Тя го нарече Пазителя.

— Иксаво. Как успя? Явно си се промъкнала след мен…

— Аз съм естествено незабележима.

— От къде на къде… ти, едно невежо селянче… се промъкваш в храма и подслушваш кралицата на цивилизования свят? Това подобава на шпионин, но ти не приличаш много на такъв. Във всеки случай малцината останали врагове на Зохрейн са атлантиди.