Крадецът на шоколад

Но Кейд накара секретарките да ѝ донесат пресни плодове, свежи салати и пълнозърнести хлебчета, и дори не вкуси вредните изкушения. Вместо това, тя си носеше кутия шоколад от Силвен и от време на време, когато почувстваше непреодолима нужда да усети част от него, примерно на всеки петнайсет минути, тя изяждаше по един бонбон.

Всяка хапка ѝ даваше малка експлозия от сладост и надежда, като обещание, че тя ще се измъкне от лабиринта. Да се справи с корпоративното изкупуване, с "Тоутъл Фудс", с всичките си отговорности и с факта, че част от нея ги намираше за вълнуващи, да си изясни какво искаше от живота, да се върне при него.

Но Кейд не знаеше какво да му каже. Когато вдигаше глава от преговорите с братя Фиренце и "Девън Кенди" и поглеждаше телефона си, тя не знаеше дали да му се обади, какво да му каже, напише, или каквото и да е. "Наистина ли?" Това беше прекалено рисковано начало. "Сигурен ли си?" Хм, как можеше да е сигурен, след като се познаваха едва от няколко дни? Нима изобщо имаше нещо сигурно в думите "Мисля, че те обичам"? Може би по-уместно беше да попита "Какъв смисъл влагаш в тези думи"?

Не беше лесно да попиташ такова нещо по телефона. И разбира се, да не забравяме, че той вероятно все още ѝ беше ядосан. Откакто Кейд беше заминала, той ѝ беше изпратил есемес от една дума, дума, която тя беше получила, докато пътуваше с високоскоростния влак към Брюксел: Oui.

Тя предположи, че това беше отговор на последния ѝ въпрос: Да, аз също се опитах да взема, каквото исках.

Можеше да е сърдито oui или маслинова клонка, която призоваваше към примирие. Не беше лесно да се каже, съдейки по едно текстово съобщение.

Накрая обаче Кейд не издържа да не му се обади; беше съвсем сигурна, че продължаващото мълчание беше грешка. Затова се опита да започне разговора с тромаво, но изпитано във времето встъпление.

– Здравей.

Тя чу как той пое въздух.

– Кейд.

Тя се разтопи, чувайки го да произнася името ѝ, прецизните френски гласни, които скъсяваха името ѝ наполовина. Страхът, че той още ѝ беше сърдит, се стопи мигновено.

Кейд подпря краката си на една възглавница и облегна глава върху другата. Краката я боляха, мозъкът ѝ беше изтощен до краен предел. Отчаяно искаше три отделни и взаимно изключващи се неща: да заспи, да излезе на много дълга разходка, за да проясни мислите си, и просто да се свие на кравай в леглото и да разговаря със Силвен.

– Ям един от твоите шоколадови бонбони – коничният, който беше поръсен с малки парченца какао в горния край, същият, който той наричаше своя поклон към удоволствието от фунийката сладолед от детството му. Макар че в този бонбон нямаше нищо детско, парченцата не бяха от натрошени фъстъци, а от горчиво какао, а под плътната, тъмна обвивка се криеше най-нежният, най-коприненият, най-опияняващият ганаш, излизал някога изпод ръцете на Силвен Марки. Кейд трябваше да го яде внимателно, да захапе обвивката и да засмуче крема и устата си, за да не се разтопи и да не потече по ръцете ѝ. Точно като дете със сладолед във фунийка.