Крадецът на шоколад

Челюстта му беше стисната до болка, изчистената линия на профила му беше сърцераздирателна, като творение на изкуството, което тя току-що беше разбила.

– Аз съм тук. Ти ще бъдеш в Америка. Океанът е голям.

Кейд разтърка с пръсти точката между веждите си, адреналинът не ѝ позволяваше да се разплаче, обричайки я единствено на болка и трескаво безпокойство.

– Сега трябва да тръгвам. Ти нали ще...?

Нали няма да свалиш някоя от онези красиви парижанки в магазина ти, нали ще ме чакаш?

Как човек печелеше правото да поиска това от някого, когото познаваше само от няколко дни? Луда ли беше тя? Какви бяха те? Кейд все още не беше съвсем сигурна дали няма нещо между него и Шантал. Така че щом тя не можеше да знае със сигурност дали имаха моногамна връзка – продължаваща по-малко от две седмици, през което време тази връзка беше основно сексуална – тогава как можеше да го помоли да я чака?

Той стисна челюст.

– Ще се върна – обеща тя, задържайки погледа му. Може би нямаше право да иска нещо, но умееше да дава обещания. И умееше да ги спазва. Кейд контролираше отчасти съдбите на толкова много хора освен трийсетте хиляди служители на фабрики "Кори", че беше престанала да ги брои още като дете, защото ѝ се завиваше свят. Кейд Кори държеше на думата си.

Тя протегна двете си ръце към него.

– Ти прави... каквото решиш. Не ми дължиш нищо. Но аз ще се върна.

Той се изправи и обходи с настойчив, остър поглед притихналите хора в лабораторията.

– Са vous derange? – попита той с леден тон служителите си. Ако обичате?! Двама човека се размърдаха вяло, без да ги изпускат от очи.

Силвен заобиколи плота, хвана я за ръката и я дръпна или може би я изпрати навън до таксито. Духаше силен вятър, който го прониза до кости през тънката памучна риза. Той сигурно усети студа, но не реагира. Погледна Кейд, без видима промяна в изражението си.

– Je suis tombe amoureux de toi[38] – каза той c гневен глас, сякаш се бореше с рана, която бе предвидил отдавна. – Направи.. каквото решиш. Не ми дължиш нищо. Но аз мисля, че те обичам.

Кейд го погледна, обзета от чувството, че някъде в далечината беше избухнала бомба и ударната вълна беше стигнала до нея, и тя не можеше да чува, не можеше да вижда, можеше само да чувства, зашеметена.

– Има ли нещо между теб и Шантал? – попита неочаквано тя.

Силвен я изгледа втрещен.

– Не – после осмисли въпроса и устата му стана още по-тъжна, ако това изобщо беше възможно. – Искаш да кажеш, че ти си допускала това и ме питаш едва сега?

Кейд наведе глава в безмълвно потвърждение и се изчерви.

Ръката му се вкопчи в покрива на таксито.

– Нима приемаш другите хора като играчки, които можеш да вземеш, да ги разтърсиш, а после да ги пуснеш на земята?

Устата ѝ зяпна от удара. Тя изобщо не правеше така. Тя просто – просто искаше това толкова силно, не беше възнамерявала да задава никакви въпроси. Не искаше да остави нищо – било то неговите отговорности или нейните, или вероятността да нарани себе си или него – да застане на пътя ѝ.