Крадецът на шоколад

Кейд претърси целия апартамент, като междувременно говореше по телефона на асистентката си, за да ѝ каже, че беше изпуснала първия полет, затова трябваше да ѝ запази място за следващия след два часа. После се обади на баща си и на своя развълнуван, почти радостен дядо, за да научи всички подробности около офертата на "Тоутъл Фудс" и случващото се там, както беше направила и в таксито, като през цялото време не спираше да търси паспорта си.

Накрая я осени проблясък на подозрение. Не съвсем пълнокръвно подозрение. Просто... тя беше претърсила всички възможни и невъзможни места. Или беше откраднат и тя не беше забелязала и сега имаше нужда от посолството да ѝ издадат експресно нов паспорт, или... хм, щеше да провери една последна възможност.

Тя се върна в шоколатерията и дори не забеляза студените погледи, с които я посрещнаха всички там.

Силвен стоеше до мраморния плот. Паскал може би я беше излъгал за продължителността на отсъствието му или той беше приключил срещата с кмета по-рано от очакваното. И двата варианта бяха възможни. Но сега той беше тук.

Той стоеше там, поставил длани върху мрамора, с наведена глава, забил поглед право пред него. Не помръдваше и не правеше нищо. Дори не си беше сложил бялата куртка, шапката и престилката, а Кейд никога не го беше виждала да проявява незачитане към професионализма в неговата собствена лаборатория.

Заля я мощен прилив на облекчение, желание да се хвърли в ръцете му и да го прегърне с всички сили.

Тогава той вдигна глава и очите му срещнаха нейните.

Силвен кипеше от гняв.

Беше разярен по начин, в сравнение с който гневният му изблик при онова първо предложение да постави името си върху шоколадчетата "Кори" приличаше на случаен израз на раздразнение по незначителен повод. Погледнат в тази перспектива, въпросният гневен изблик може би беше именно леко раздразнение.

– Липсва ли ти нещо? – попита той, изричайки всяка дума отчетливо и прецизно, сякаш яростта можеше да изкристализира в някакъв интелектуален диамант. Което може би беше възможно на френски.

– Моят... паспорт – каза Кейд. Изведнъж идеята да го потърси тук престана да ѝ се струва толкова абсурдна.

Той посегна към задния джоб на дънките си, извади паспорта и го хвърли на мраморния плот. Звукът отекна високо в замрялата лаборатория.

– Знаех, че ще постъпиш така – каза той, много тихо, така че думите му да не достигнат до чужди уши в мъртвешката тишина на лабораторията. – Знаех, че ще скочиш на самолета в момента, когато ти скимнеше. По този начин поне те принудих да ми го кажеш в очите.

– Щях да ти се обадя – започна тя, но млъкна преди думите ѝ да предизвикат още по-силен изблик на ярост. Другата му ръка се отлепи от мрамора и от нея изпадна нещо смачкано, визитката ѝ с обещанието да му позвъни.