Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Слушай, взводен — промърмори Зеф, — съвсем нищо ли няма да ни дадат за плюскане?
Гай извади от джоба си един краешник и го пъхна в ръката му.
— Толкоз — каза той. — До смъртта — толкоз.
Зеф пъхна краешника в брадата си и започна шумно да работи с челюсти. „Лудост някаква — помисли Максим. — Та всички знаят, че отиват на сигурна смърт, и все пак отиват… Значи, всеки си има някакъв план? Да, те пък нищо не знаят за излъчването… Всеки се надява някъде там, по пътя, да завие, да изскочи от танка и да залегне, пък глупаците нека настъпват… За излъчването трябва да се пишат позиви, да се крещи в обществените места, да се организират черни станции, въпреки че приемниците работят само на две честоти… Все едно, може да се намесваме в паузите. Не за кулите трябва да се жертвуват хора, а за контрапропаганда… Впрочем, това всичкото после, дай сега да не се отвличаме. Сега трябва да се забелязва всичко. Да се търсят най-малките изходчета… На гарата нямаше танкове и оръдия, навсякъде само стрелци-легионери. Това трябва да се има пред вид. Оврагът е хубав, дълбок, а охраната навярно ще я снемат веднага щом минем… Впрочем, какво за охраната — всички ще хукнат напред, когато включат излъчвателите…“
Той с невероятна яснота си представи как ще стане всичко. Включват се излъчвателите. Танковете на блиц-трегерите с рев се понасят напред. След тях като лавина летят армейците. Цялата прифронтова полоса опустява…
„Трудно ми е да си представя дълбочината на тази полоса, радиусът на действие на излъчвателите е неизвестен, но сигурно има два-три километра. В тази полоса няма да остане нито един човек с трезва глава. Освен мен… Не, няма да са само два-три километра. Повече. Всички стационарни установки, всички кули, всичко ще бъде включено и сигурно на пълна мощност. Целият пограничен район ще полудее… Массаракш, какво ще правя със Зеф, той няма да издържи…“
Максим погледна към равномерно дъвчещата рижа брада на световната знаменитост.
„Нищо, ще издържи. В краен случай ще трябва да помогна, макар че, страхувам се, няма да ми е до това. Пък и Гай — него не трябва да го изпускам от очи… Да, доста работа ще има. Добре. В края на краищата в този мътен водовъртеж, все едно, аз ще си бъда пълен господар и никой няма да може и няма да иска да ме спре…“
Минаха горичката и веднага се разнесе слятото бучене на високоговорители, трясъкът на ауспухи, раздразнени викове. Преди тях по полегатия затревен склон стояха три реда танкове. Между тях се мотаеха хора, напластяваше се сивкав дим.
— Ето ги и нашите гробове! — високо и весело произнесе някой отпред.
— Ти виж какво ни дават — каза Гай. — Довоенни машини, имперски боклук, консервени кутии… Слушай, Мак, ние какво, така ли просто ще изпукаме тук? Ами че това е сигурна гибел…
— Колко има до границата? — попита Максим. — И изобщо какво има там, зад гребена?
— Равнина — отговори Гай. — Плоска като дъска. Границата е на около три километра, после почват хълмове, които продължават до самата…
— Река няма ли?
— Няма.
— Оврази?
— Н-не… не помня. Защо?
Максим хвана ръката му и силно я стисна.
— Не падай духом, момче — каза той. — Всичко ще бъде наред.
Гай с отчаяна надежда го погледна отдолу-нагоре. Очите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха.
— Наистина ли? Пък аз не виждам никакъв изход. Взеха ни оръжието — вместо снаряди и танкове има само отливки, картечници няма. Пред нас смърт, зад нас смърт…
— Аха — злорадо каза Зеф, докато си човъркаше зъбите. — Подмокри ли си гащичките? Това не ти е да избиваш на каторжниците зъбите…
Колоната навлезе в промеждутъка между танковите редове и спря. Стана трудно да се разговаря. Направо върху тревата бяха сложени огромните фунии на говорителите, кадифян магнетофонен глас внушаваше: „Там, зад гребена на падината, е коварният враг. Само напред. Само напред. Лостовете към себе си — и напред. Срещу врага. Напред. Там, зад гребена на планината, е коварният враг… Лостовете към себе си и — напред…“ После гласът млъкна на половин дума, а вместо него се разкрещя полковникът. Той стоеше на радиатора на всъдехода си, батальонните го придържаха за краката.