Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Массаракш! — закрещя Зеф. — Още сега виждам как тия кретени излизат от танковете, лягат на земята и молят: „Застреляйте ни!“ И добрите хонтийски войници, озверели от това безобразие, разбира се, няма да им откажат… Небивало клане ще стане!
Влакът набираше скорост, вагонът силно се люлееше. В отсрещния ъгъл углавните играеха на зарове; лампата под тавана се клатеше, на долните нарове някой бърбореше монотонно — навярно се молеше.
Цигареният дим лютеше в очите.
— Мисля, че в генералния щаб си дават сметка за всичко това — продължаваше Зеф, — и затова няма да има никакви стремителни нахлувания. Ще има вяла позиционна война, хонтийците, колкото и да са глупави, все някога ще съобразят каква е работата и ще започнат да унищожават излъчвателите… Въобще не знам какво ще стане — заключи той. — Не знам дори ще ни дадат ли плюскане утре сутринта. Боя се, че няма — откъде-накъде, ще кажат…
Те помълчаха. После Максим попита:
— Сигурен ли си, че сме постъпили правилно? Че нашето място е тук?
— Заповед на щаба — изръмжа Зеф.
— Заповедта си е заповед, но и ние имаме глави на раменете си. Може би по-правилно беше да бяхме избягали с Вепър. Може би в столицата щяхме да сме по-полезни.
— Може би. А може би не. Вепър разчита на атомни бомбардировки… Тогава много кули ще бъдат разрушени, ще се образуват свободни райони… Ами ако няма бомбардировки? Никой нищо не знае, Мак. Аз много добре си представям каква бъркотия цари сега в щаба…
Той се замисли, като гладеше брадата си.
— Вепър дрънкаше за бомбардировки, но според мен не затова избяга в столицата. Добре го познавам аз, той отдавна мечтае да се добере до ония „вождове“… Така че много е възможно и в нашия щаб да полетят нечии глави…
— Значи и в щаба е бъркотия… — бавно каза Максим. — Също не са готови.
— Как могат да бъдат готови? — възрази Зеф. — Едни мечтаят да унищожат кулите, други — да ги запазят… Съпротивата не е политическа партия, а гювеч, салата с езерни гъби…
— Да, салата… — повтори Максим. — Жалко. Надявах се, че съпротивата все пак има намерение някак да използува войната… трудностите, възможната революционна ситуация…
— Никакъв дявол не знае съпротивата — мрачно каза Зеф. — Откъде можем да знаем какво е това — война с излъчватели зад гърба?
— Пукнат грош не давам за вас — не се удържа Максим.
Зеф мигновено закипя:
— Слушай, ти! По-кротко! Кой си ти, че да ни определяш цената, бе? Откъде се взе, массаракш, че да искаш от нас това или онова? Бойна задача ли искаш? Моля! Да видиш всичко, да останеш жив, да се върнеш и да доложиш. Какво, вижда ти се много лесно, така ли? Прекрасно! Толкова по-добре за нас… Стига. Остави ме на мира, массаракш. Искам да спя.
Той демонстративно се обърна с гръб към Максим и изведнъж кресна на играчите:
— Ей, вие, гробари с гробари! Всички по наровете си! По-живо, че…
Максим легна по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в ниския таван на вагона. По тавана пълзеше нещо. Тихо и злобно се псуваха гробарите, които се настаняваха за спане. Съседът от ляво стенеше и викаше на сън — беше обречен и спеше може би за последен път в живота си. И всички хъркащи, сумтящи, въртящи се наоколо спяха навярно за последен път. Светът беше мътножълт, задушен, безнадежден. Колелата тракаха, локомотивът виеше, от малкото зарешетено прозорче дъхаше на дим и сажди…