Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Всички замряха. Повлякоха се изпълнените с очакване минути. Мъглата малко по малко се разсейваше, появи се неугледната гарова постройка, мокрите релси, телеграфни стълбове. Отдясно пред фронта на бригадата възникна тъмна купчинка хора. Оттам се чуваха тихи гласове, някой раздразнено изкрещя:
— Изпълнявайте заповедта!
Максим хвърли поглед назад — там неподвижно стояха легионери, гледаха с подозрение и ненавист изпод качулките.
От групичката се отдели тромава фигура с маскировъчен комбинезон. Беше командирът на бригадата екс-полковник Анипсу, разжалван и заточен за черна търговия с държавно гориво.
Като размаха бастунчето си и тръсна глава, той започна реч:
— Войници!… Аз не сгреших, като ви нарекох войници, макар че всички ние — в това число и аз — засега сме обикновена измет. Бъдете благодарни, че днес ви разрешават да влезете в боя. След няколко часа почти всички ще изпукате, а това е много хубаво. Но ония от вас, които оцелеят, ще заживеят славно. Войнишка дажба, ракия и тям подобни… Сега ще отидем на позицията и вие ще се качите в танковете си. Задачата е истинска дреболия — да изминете сто и петдесет километра… Вие сте толкова танкисти, колкото една бутилка — чук, сами знаете, но затова всичко, до което се доберете, е ваше. Това ви казвам аз, вашият боен другар Анипсу. Път назад няма, но има път напред. Ако някой се дръпне, ще го изгоря на място. Това особено се отнася за водачите… Въпроси няма. Бр-ригада! Надя-сно! Напред!… строй се! Кютуци, стоножки! Заповядано ви е да се строите! Капрали, массаракш! Къде зяпате?… Стадо! Строй се по четирима… Капрали, стройте тия свини по четирима! Массаракш…
С помощта на легионерите капралите успяха да строят бригадата в колона по четирима, след което отново бе дадена заповедта „мирно“. Максим се оказа съвсем близо до командира на бригадата. Екс-полковникът беше кьор-кютук пиян. Стоеше, олюлявайки се, подпрян на бастуна си, от време на време си тресеше главата и разтриваше с длан свирепата си посивяла физиономия. Батальонните командири, също пияни, стояха зад гърба му; единият се хилеше безсмислено, вторият с тъпо упорство се мъчеше да запали цигара, а третият все се хващаше за кобура и с кръвясали очи шареше по редовете.
— Айде, айде… — бърбореше Зеф… — Ще ви покажа едно воюване…
Максим раздразнено го блъсна с лакът:
— Млъкни. Омръзна ми.
През това време до полковника се бяха доближили двама — жандармерийски ротмистър с лула в зъбите и някакъв пълен цивилен мъж с дълго палто с вдигната яка и с шапка. На Максим той се стори странно познат; вгледа се. Цивилният полугласно каза нещо на полковника.
— Ъ? — попита полковникът и обърна към него мътен поглед.
Цивилният заговори отново, като посочи с палец през рамо колоната дисципаджии. Жандармският ротмистър равнодушно пъхтеше с луличката си.
— Това пък защо? — кресна полковникът.
Цивилният извади някакъв документ; полковникът го избута встрани.
— Не давам, — каза той. — Всички трябва да пукнат като един…
Цивилният настояваше.
— Плюя на вас — отговори полковникът. — И на Департамента ви плюя… Всички ще изпукат. Вярно ли казвам? — попита той ротмистъра.
Ротмистърът беше съгласен. Цивилният хвана полковника за ръкава и така го дръпна, че полковникът едва не падна от бастуна си. Батальонният, който все се хилеше, се заля в идиотски смях. Лицето на полковника почерня от негодувание; той бръкна в кобура и извади огромен армейски пистолет:
— Броя до десет. Едно… две…
Цивилният се изплю и тръгна край колоната, като се вглеждаше в лицата на дисциплинарниците, а полковникът продължаваше да брои и когато стигна до десет, откри огън. Ротмистърът най-после се разтревожи и го убеди да прибере оръжието.
— Всички трябва да пукнат — обяви полковникът. — Заедно с мен… Бр-р-игада! Слушай командата! Х-х-ходом марш! Напред към пъкъла, свини!
И бригадата тръгна. По разбития от танкови вериги път дисциплинарниците се спуснаха в заблатен овраг, завиха и започнаха да се отдалечават от железопътната линия. Тук взводните командири догониха колоната. Гай тръгна редом с Максим. Беше бледен и отначало дълго мълча, въпреки че Зеф веднага го попита какво се чува. Оврагът постепенно се разширяваше, появиха се храсти, в далечината възникнаха очертанията на горичка. Край пътя стърчеше огромен тромав танк, някакъв невероятно стар, заровил веригите си в мократа канавка, съвсем не приличащ на танковете от бреговата охрана — беше с малка квадратна кула и малко оръдийце. Около танка оправяха нещо мрачни хора с омазнени куртки. Младши лейтенантите вървяха не в крак с пъхнати в джобовете си ръце, с вдигнати твърди яки. Много от тях предпазливо се оглеждаха наоколо — ще могат ли да офейкат? Храстчетата бяха много съблазнителни, но по склоновете на оврага през всеки двеста-триста метра стърчаха черни фигури с автомати. Срещу тях пропълзяха, попадайки в дупките по пътя, три камиона-цистерни. Шофьорите бяха мрачни и не гледаха към блицтрегерите. Дъждът ставаше по-силен, настроението падаше. Вървяха мълчешком, покорни като овце, все по-рядко се оглеждаха.