Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Заобиколи танка… и спря.
Те лежаха един до друг: пребледнелият до синьо Фанк, който приличаше на мъртвец, превитият, стенещ Зеф, вкопчил се с мръснобели пръсти в рижата си коса, и весело усмихнатият Кука с мъртви куклени очи. Заповедта беше изпълнена с пълна точност. Но самият Гай, целият изподран и окървавен, също лежеше малко по-далеч, отвърнал от небето обиденото си мъртво лице, с разперени ръце; около него цялата трева беше изпомачкана, и от изпочупените храсти стърчаха нечии крака и ботуши.
— Массаракш… — прошепна Максим, който с ужас си представи как преди няколко минути тук са се вкопчили не на живот, а на смърт две ръмжащи виещи кучета, всяко в името на своя господар…
В този момент оная, другата Сила нанесе ответния удар.
Максим получи този удар в очите. Изрева от болка, с всички сили стисна клепачи и падна върху Гай, вече разбрал, че Гай е мъртъв, но все още се стараеше да го прикрие с тялото си. Това беше чисто рефлекторно, той за нищо не успя да помисли, да почувствува, освен болката в очите; все още падаше, когато мозъкът му се изключи.
Когато околният свят отново стана достъпен за човешко възприятие, съзнанието отново се включи. Беше минало навярно много малко време, няколко секунди, но Максим дойде на себе си целият в обилна пот, с пресъхнало гърло, в главата му звънеше, сякаш го бяха ударили с дъска по ухото. Всичко наоколо се бе променило, светът беше пурпурен, светът беше пълен с листа и изпочупени клони, светът беше пълен с нажежен въздух, от червеното небе падаше дъжд от изтръгнати с корен храсти, горящи клонки, буци гореща суха земя. И беше болезнено, звънящо тихо. Живите и мъртвите бяха разхвърляни на всички страни. Гай лежеше по очи, засипан с листа, на десетина крачки от него. До него седеше Зеф; с една ръка продължаваше да се държи за главата, а с другата закриваше очите си. Фанк се бе търколил надолу, докато заседне в някаква яма, и сега се гърчеше там, триеше лицето си в земята. Танкът също беше отнесен по-надолу и извъртян. Облегнат на веригата, мъртвият Кука продължаваше весело да се усмихва…
Максим скочи, разхвърли отрупаните клонки. Изтича до Гай, вдигна го, погледна стъклените му очи, притисна лице до бузата му, прокле и още три пъти прокле този свят, в който е толкова самотен и безпомощен, в който мъртвите завинаги остават мъртви, защото няма нищо, с което отново да ги направиш живи… После като че ли плака, като удряше с юмруци земята, тъпчеше бялата каска, а когато Зеф започна протяжно да стене от болка, дойде на себе си и без да се огледа, без да чувствува нищо освен омразата и жаждата да убива, отново закрета нагоре, към своя наблюдателен пост…
Тук също всичко беше променено. Нямаше вече храсти, опечената глина димеше и пропукваше, обърнатият на север склон на хълма гореше. Пурпурното небе на север се сливаше с плътна стена от чернокафяв дим, а над нея се раздуваха ярко оранжеви и като че ли мазни облаци. И натам, накъдето се възнасяха към пропуканата от удара небесна твърд хиляди и хиляди тонове нажежен прах, изпепелени до атоми надежди за оцеляване в тази адска пещ, разпалена от нещастни глупаци, натам подухваше от юг лек влажен вятър.
Максим погледна надолу към прохода между хълмовете. Проходът беше празен, изровената от вериги и обгорената от атомния удар глина димеше, хиляди пламъчета играеха по нея — тлееха листа, догаряха откъснати клонки. А равнината на юг изглеждаше много широка и много пустинна; вече не я скриваха барутни газове, тя беше червена под червеното небе и по нея неподвижно чернееха самотни кутийки — разбитите и повредени танкове на дисциплинарниците; и по нея вече се доближаваше към хълмовете рядка начупена верига от странни машини.
Те приличаха на танкове, но вместо артилерийска кула всяка от тях имаше висок решетест конус с мътен объл предмет на върха. Движеха се бързо, меко се поклащаха по неравностите и бяха не черни като танковете на нещастните блицтрегери, не сивозелени като армейските ударни танкове — бяха жълти, ярко, весело жълти като жандармеристките патрулни коли… Десният фланг на веригата вече не се виждаше зад хълмовете и Максим успя да наброи само осем излъчвания. В тях се чувствуваше някаква наглост на господари на положението; те влизаха в боя, но не смятаха за нужно нито да се прикриват, нито да се маскират; сякаш нарочно се показваха на всеобщо обозрение и с окраската си, и с уродлявата си петметрова гърбица, и с липсата на нормално въоръжение. Тези, които ги управляваха, навярно се чувствуваха в пълна безопасност. Впрочем, те едва ли мислеха за това; те просто бързаха напред, шибаха с лъчевите бичове желязното стадо, което се носеше сега през ада, и навярно нищо не знаеха за тези бичове, не знаеха, че сами са шибани от тях… Максим видя, че лявофланговият излъчвател се насочва към оврага и тръгна срещу него, надолу по склона на хълма.