Декстър в мрака [bg]

36.

Бях смъртно уморен, объркан и най-лошото, все още уплашен. Всеки безгрижен клаксон ме караше да скачам срещу предпазния колан и да търся оръжие да се защитя и всеки път, когато някоя невинна кола минаваше на сантиметри от бронята ми, се хващах, че гледам бясно в огледалото и чакам необичайно враждебно движение или пристъп на ужасната музика от съня ми.

Нещо ме преследваше. Освен смътната връзка с древното божество все още не знаех защо и какво е то, но знаех, че ме преследва и че макар да не може да ме хване веднага, ме изтощава до мига, в който капитулацията ще ми се стори облекчение.

Колко крехко нещо е човекът. И това е всичко, което бях без Странника — клето подобие на човешко същество. Слабо, меко, бавно и глупаво, невиждащо, нечуващо и незабелязващо, безпомощно, безнадеждно и подгонено. Да, бях почти готов да легна и да оставя това, което ме гонеше, да ме прегази. Да се предам, да оставя музиката да ме залее и да ме отнесе в радостния огън и безучастното блаженство на смъртта. Нямаше да има борба, нито пазарене, нищо, само край на всичко, което беше Декстър. И след още няколко нощи като последната нямаше да имам нищо против.

Дори на работа не намерих облекчение. Дебора ме издебна и скочи след мен още щом излязох от асансьора.

— Старзак е изчезнал — каза тя. — Поща от няколко дни в кутията, вестници пред вратата. Няма го.

— Но това е добра новина, Дебс — казах. — Щом бяга, това не доказва ли, че е виновен?

— Нищо не доказва — каза тя. — Същото стана и с Кърт Уагнър и после се оказа мъртъв. Откъде да знам, че няма да стане и със Старзак?

— Може да го обявим за издирване и да го намерим преди това — казах.

Дебора изрита стената.

— По дяволите, миналия път не стана, закъсняхме. Помогни ми, Декс. Това ме побърква.

Бих могъл да кажа, че мен не само ме побърква, но не ми се стори великодушно.

— Ще се опитам — казах и Дебора се затътри по коридора.

Още не бях стигнал бюрото си, когато Винс Масуока ме пресрещна с фалшиво намръщена физиономия.

— Къде са поничките? — попита обвинително.

— Какви понички? — попитах.

— Твой ред беше. Днес трябваше да донесеш понички.

— Имах тежка нощ.

— Значи сега ние трябва да имаме тежка сутрин? Справедливо ли ти се струва?

— Аз не съм по справедливостта — казах. — Само по кървавите пръски.

— Хм — изсумтя той. — Явно и по поничките не си. — И се отдалечи с почти убедителна имитация на праведно възмущение, като ме остави с мисълта, че не помня друг път да ме е надвивал в каквато и да било словесна битка. Поредният знак, че влакът е напуснал гарата. Можеше ли това наистина да е краят на линията за бедния разпадащ се Декстър?

Остатъкът от работния ден беше дълъг и тегав, както сме чували, че трябва да бъдат работните дни. С Декстър никога не беше така — винаги си намирах работа и бях изкуствено весел, никога не поглеждах часовника и не се оплаквах. Може би работата ми харесваше, защото знаех, че е част от играта, парче от Огромната шега на Декстър, който се прави на човек. Но истински добрата шега се нуждае от поне още един участник и след като вече бях сам, лишен от вътрешната си публика, поантата нещо ми се изплъзваше.