Похищението [bg]

Адам отново е на канапето до масичката в кабинета на Кадер в Газа. Единайсет сутринта е — само осем часа, откакто тръгнаха. Всичко му се струва нереално. — Адам би се ощипал, ако безпомощният ужас, който усеща, не беше толкова голям. Как е възможно всичко да изглежда толкова нормално — поне според разбиранията в Газа? През часовете, откакто за последен път седя в този кабинет, беше станал свидетел на кървава касапница, беше убил човек, който щеше да убие него, и изобщо не бе спал. И въпреки всичко това не беше успял. Морган още беше пленница, по-далеч от всякога. Отпива от горчиво-сладкото арабско кафе и дъвче някакъв сладкиш. Изведнъж го наляга изтощение. Храната и напитките са единствените неща, които още го поддържат жив.

— Благодаря ти, Кадер — казва. — Ти направи всичко възможно. И съжалявам, че загинаха твои хора.

Арабинът е не по-малко изтощен от него.

— Благодаря. Признателен съм за съчувствието ти. Но грешката е моя. Трябваше да предвидя какво планират Карим и неговите такфири. А и разузнаването ни е некадърно. Нямахме представа за тунела в мазето. Може и да завзехме властта в ивицата Газа, но не контролираме нещата.

— Какво е станало с Абу Мустафа — онзи, когото намерихме в апартамента? Какво ще стане с него?

— В болницата в Ал-Шифа е; Мисля, че ще оцелее, стига израелците да пуснат антибиотици през блокадата, за да овладеем инфекцията. Той си е сътрудничил с ционистите. Но ни даде вярна информация за тунела, за втората бомба и за тунела. Каза ни, че Карим има източник в разузнаването на ХАМАС. Ще го разпитаме, ще разберем всичко, което знае за този източник и за групировката на Карим. А после ще го пуснем. Ще го изпратим обратно през Ерес. Мисля, че ще оцелее и отново ще види семейството и дома си.

— И аз трябва да отида в Ерес. Ще се обадя да дойде да ме вземе кола от другата страна и да ме откара в Тел Авив.

— Остани за обяд. И двамата трябва да хапнем нещо. После лично ще те закарам до Ерес.

— Благодаря. Ще остана. Но най-напред трябва да звънна по телефона.

Адам се обажда на родителите си. Вдига майка му.

— Скъпи! Колко се радвам да чуя гласа ти. Ще ти дам Роб.

Тя прекрасно знае, че сега не е моментът да си бъбрят.

— Аз съм, Адам — казва той.

— Знам, че си ти. Така. Поеми си дълбоко дъх. Не мога да ти кажа много, защото и аз не знам много. Но след като говорихме, успях да се свържа с един приятел с две звезди, който има солидни връзки — служили сме заедно в Леджърн. Сега е във Вашингтон, прикрепен е към общото командване. Веднага разбра за какво става въпрос — колко е спешно и че трябва да се действа веднага. Единственото, което знам със сигурност, е, че твоите сведения вече са в системата. Стигнали са чак до Пентагона и сега действат според тях.