Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

Шърли отново се разрида и Анабел я прегърна през раменете.

— Убедена съм, че татко е искал да ви помогне — прошепна тя.

Шърли избърса сълзите си и няколко пъти дълбоко вдиша и издиша.

— Вече знам това — кимна тя. — Той се оказа прав. Сигурна съм, че Уили беше убит.

— А имате ли представа кой го е извършил?

— Донякъде — кимна Шърли и устните й потрепнаха.

— Ще ми кажете ли?

— Защо?

— Защото убийците на Уили знаят, че баща ми се е опитвал да му помогне, и вероятно ще поискат да премахнат и него, Шърли.

— Има логика — кимна жената и отчаяно се хвана за главата. — Ох, не знам. Вече в нищо не съм сигурна…

— Доверете ми се. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна.

— За бога, момиче! — проплака Шърли и се вкопчи в ръката й. — Знаеш ли колко отдавна не вярвам на никого в този проклет град?!

— Довери ми се, и аз обещавам да ти помогна.

Шърли погледна към останките на караваната и започна:

— Смъртта на баща ми при срутването в онази мина ни съсипа. Вярно е, че хората умират, но нали близките им трябва да се сбогуват с тях, да ги погребат достойно? В нашия случай не стана така. Знаеш ли какво получихме? Едно съболезнователно писмо, сигурно написано от някой адвокат на компанията. В него нямаше нито дума за поемане на отговорност и обезщетение. Аз работя в съда и имам представа от тези неща.

— Това наистина е ужасно — възмути се Анабел и стисна ръката на Шърли.

— Минната компания не направи нищо и хората от другите смени започнаха да копаят успореден тунел с надеждата да стигнат до затрупаните си колеги. Работеха денонощно, вземайки назаем машини и инструменти откъдето могат. Тогава още нямаше интернет, а повечето хора нямаха дори и телевизори. Никакви камери и репортери като ония, които отразяват влизането в съда на поредната пияна кинозвезда. Никой не знаеше какво става. Майка ми и останалите жени организираха нещо като полева кухня за мъжете, които копаеха. А те копаеха здраво. Успоредната шахта беше почти готова и вече щяха да правят проход към срутената галерия. Но тогава там стана експлозия, вероятно от метан. Половината планина се срути върху татко и останалите. Всичко свърши. Нямаше смисъл да се рискува, защото до един бяха мъртви. Никой не може да оцелее при такава експлозия. По-късно мината беше запечатана и върху нея построиха проклетия затвор. Той стана надгробният камък на баща ми.