Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Изведнъж той забеляза Елизабет. Тя беше преминала през преградата и гледаше пламъците, които я осветяваха с танцуващи отблясъци.
— Елизабет! Тук съм! — извика той, като скочи. Тя се обърна. Не го забеляза веднага. Стоеше на тъмно пред огъня и само косите й сияеха.
— Тук! — извика той отново и махна с ръка. Тя изтича към него.
— Ти ли си? Слава Богу!
Той я стисна силно в обятията си.
— Невъзможно беше да дойда да те взема от фабриката. Трябваше да остана тук, за да пазя нещата.
— Помислих, че ти се е случило нещо.
— Защо трябва да ми се случи нещо?
Тя дишаше запъхтяно, притисната към гърдите му.
— Дявол да го вземе, на мене не ми мина дори през ума! — каза той изненадан. — През цялото време се страхувах само за теб.
Тя вдигна очи.
— Какво става тук?
— Къщата гори от покрива надолу.
— А ти? Страх ме беше за теб.
— Мене пък за тебе. Седни тук. Почини си.
Тя още не можеше да си поеме дъх. Той забеляза на края на тротоара кофа с вода и чаша до нея. Отиде, напълни чашата и я поднесе на Елизабет.
— Дръж, пийни една глътка.
— Хей! Вие там! Това е нашата вода! — извика една жена.
— И нашата чаша! — прибави едно дванадесетгодишно момче с покрито с лунички лице.
— Пий, не им обръщай внимание — каза Гребер на Елизабет и се обърна към хората. — А въздухът, и той ли е ваш?
— Върни им водата и чашата — каза Елизабет. — Или пък им излей кофата на главата, така ще бъде по-добре.
Гребер държеше чашата близо до устните й.
— Не. Пий. Тичала ли си?
— Да. През целия път.
Гребер се върна при кофата. Жената, която му беше направила забележка, принадлежеше към семейството, събрано около кухненската маса. Той напълни отново чашата от кофата, изпразни я на един дъх и я остави до кофата. Никой не посмя да протестира. Щом обаче Гребер се върна на мястото си, момчето се спусна, взе чашата и я постави на масата. „Свини!“ — изкрещя портиерът на хората около масата. Той се беше събудил, прозина се и после отново заспа. Покривът на първата къща се сгромоляса.
— Ето нещата, които изнесох от стаята — каза Гребер. — Взех почти всичките ти дрехи. Портретът на баща ти е също тук. Измъкнах и нещата ти за спане. Бих могъл да взема още нещо, да изнеса мебелите. Не е още много късно.
— Стой тук. Остави ги да изгорят.
— Защо? Има още време.
— Остави ги да изгорят. Така всичко ще бъде свършено.
— Какво ще бъде свършено?
— Миналото. Всички тези спомени не ни служеха за нищо. Те само ни тежаха. Даже и доброто. Трябва да започнем отново. Старото е банкрутирало. Не можем вече да се върнем назад.
— Би могла да продадеш мебелите.
— Тук! — Елизабет се огледа. — Нима е възможно да се организира публична продан посред улицата? Погледни! Има прекалено много мебели и прекалено малко къщи. И така ще бъде още дълго време.
Дъждът заваля отново. Започнаха да падат тежки топли капки. Г-жа Лизер отвори един чадър. Някаква жена, която беше спасила новата си шапка на цветя и за по-голямо удобство я беше сложила на главата си, я свали и пъхна под роклята си. Портиерът се събуди отново и кихна. Хитлер от масления портрет на г-жа Лизер като че ли плачеше в дъжда. Гребер сне шинела и платнището от раницата. Направи над денка нещо като подслон за Елизабет и за себе си.
— Трябва да видим къде ще спим тази нощ — каза той.
— Дъждът може би ще изгаси огъня. А къде ще спят всички тези хора?
— Откъде да зная! Изглежда съвсем забравиха тая улица.
— Можем в края на краищата да спим тук, върху дюшека, с платнището и шинела.
— Можеш ли?
— Мисля, че когато човек е уморен, спи, където и да е.
— Биндинг има къща и една свободна стая. Там обаче ти не искаш, нали?
Елизабет поклати отрицателно глава.
— Тогава ни остава само Полман — каза Гребер. — В неговите катакомби има място за спане. Аз го запитах преди няколко дни. Помещенията за пострадали сигурно са претъпкани — ако въобще продължават да съществуват.
— Можем да почакаме още малко. Нашият етаж още не гори.
Елизабет седеше под дъжда, облечена в шинела. Тя съвсем не изглеждаше отчаяна.