Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Хотелската стая се оказа несравнимо по-хубава от онази в Кабул, където бяхме отседнали двамата с Фарид. Чаршафите бяха прани и гладени, килимът почистен, банята искреше. Имаше шампоан, сапун, самобръсначки, вана и кърпи с лимонов аромат. И нямаше кървави петна по стената. Още нещо: телевизор на шкафчето срещу двете единични легла.
— Гледай! — посочих го аз на Сухраб.
Включих телевизора ръчно — нямаше дистанционно — и завъртях ключа за каналите. Открих детско предаване с две пухкави кукли агнета, пеещи на урду. Сухраб седна на едното легло и сви колене пред гърдите си. Образите от телевизора се отразяваха в зелените му очи, а той гледаше с каменно лице и се клатеше напред-назад. Спомних си как някога обещах на Хасан, когато пораснем, да купя на семейството му цветен телевизор.
— Аз ще тръгвам, Амир ага — каза Фарид.
— Остани да пренощуваш — предложих аз. — Пътят е дълъг. Тръгни утре сутрин.
— Ташакор — отвърна Фарид. — Но искам да се прибера довечера. Мъчно ми е за децата. — Докато излизахме, той спря на прага. — Сбогом, Сухраб джан.
Изчака отговор, но Сухраб не му обърна внимание. Само се люшкаше напред-назад и образите от екрана хвърляха по лицето му трептящи сребристи отблясъци.
Навън му подадох плик. Фарид го отвори и зяпна.
— Не знаех как да ти благодаря — казах аз. — Ти направи толкова много за мен.
— Колко има тук? — попита зашеметеният Фарид.
— Малко над две хиляди долара.
— Две хи…
Долната му устна затрепери. По-късно, когато потегли, той натисна двукратно клаксона и размаха ръка. Аз също му махнах. Повече не го видях.
Върнах се в хотелската стая и заварих Сухраб да лежи свит на леглото. Очите му бяха затворени, но усетих, че не спи. Беше изключил телевизора. Седнах на леглото, примижах от болка и избърсах студената пот от челото си. Питах се докога ли ще ме боли при всяко ставане, сядане и обръщане в леглото. Питах се кога ще мога да ям твърда храна. И се питах какво да правя с нараненото малко момче на леглото, макар че една част от мен вече знаеше отговора.
На шкафчето имаше гарафа с вода. Налях една чаша и глътнах две от болкоуспокояващите хапчета на Арман. Водата беше топла и тръпчива. Пуснах завесите, приседнах внимателно на леглото и легнах. Имах чувството, че гърдите ми ще се разпорят. Когато болката поспадна и можех отново да дишам, придърпах одеялото до гърдите си и зачаках хапчетата да подействат.
Когато се събудих, в стаята бе притъмняло. През процепа между завесите видях ивица небе, в което пурпурът на залеза се смесваше с мрака на идващата нощ. Чаршафите бяха мокри от пот, в главата ми тръпнеше тъпа болка. Отново бях сънувал, но не помнех какво.
Сърцето ми изстина, когато погледнах към леглото на Сухраб и открих, че е празно. Повиках го. Собственият ми глас ме стресна. Беше безкрайно объркващо да седя в мрачна хотелска стая на хиляди километри от дома и да викам името на едно момче, което познавах едва от няколко дни. Пак го повиках, но нямаше отговор. С усилие се надигнах от леглото, проверих банята, надникнах отвън в коридора. Нямаше го.
Заключих вратата и закуцах към стаичката на собственика във фоайето, стискайки здраво парапета, за да не падна. В ъгъла на фоайето имаше прашна изкуствена палма, а тапетите бяха с изображения на летящи птици. Заварих собственика да чете вестник зад пластмасовия плот на рецепцията. Описах му Сухраб и попитах дали го е виждал. Той остави вестника и свали очилата. Имаше мазна коса и квадратни прошарени мустачки. Миришеше на някакъв тропически плод.
— Момчетата обичат да тичат насам-натам — въздъхна той. — Имам ги три. По цял ден търчат и тревожат майка си.
Размаха вестника пред лицето си и се вторачи в челюстта ми.
— Не вярвам да тича насам-натам — казах аз. — Освен това не сме тукашни. Боя се, че може да се изгуби.
Той поклати глава.
— Тогава трябва да го държите под око, господине.
— Знам — казах аз. — Но бях заспал, а когато се събудих, вече го нямаше.
— За момчетата трябва грижа, ще знаете.
— Да — казах аз и пулсът ми се ускори.
Как можеше да е толкова безчувствен пред моята тревога?
Човекът прехвърли вестника в другата ръка и пак го размаха.
— А сега искат велосипеди.
— Кои?
— Моите момчета — обясни собственикът. — Казват: „Тате, тате, купи ни велосипеди и няма да те ядосваме. Молим те, тате!“ — Той се изсмя. — Велосипеди. Майка им ще ме убие, кълна ви се.
Представих си Сухраб, проснат в някоя канавка. Или в багажника на нечия кола. Не исках кръвта му върху ръцете си. Не и неговата.