Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— И на теб дължа благодарност, Сухраб джан — казах аз. — Ти ми спаси живота.
Той замълча. Не пое ръката ми и аз я отпуснах.
— Харесват ми новите ти дрехи — промърморих аз.
— На сина ми са — каза Фарид. — За него вече са малки, но на Сухраб стоят чудесно, струва ми се. — После добави, че Сухраб може да живее при него, докато намерим къде да го настаним. — Малко е тясно, но какво да правя? Не мога да го оставя на улицата. Освен това децата ми го харесват. Ха, Сухраб?
Но момчето все тъй стоеше с наведена глава и въртеше тръбичката около пръста си.
— Искам да те попитам — рече Фарид малко колебливо. — Какво стана в онази къща? Какво стана между теб и талибана?
— Нека кажем, че и двамата си получихме заслуженото — отвърнах аз.
Фарид кимна, без да разпитва повече. Изведнъж осъзнах, че с това пътуване неусетно сме станали приятели.
— И аз искам да те питам нещо.
— Какво?
Всъщност не исках да питам. Боях се от отговора.
— За Рахим хан — изрекох аз.
— Отишъл си е.
Сърцето ми се сви.
— Да не би…
— Не, просто… просто е заминал нанякъде. — Фарид ми подаде сгънат лист хартия и малък ключ. — Хазаинът ми даде това, когато отидох да го търся. Каза, че Рахим хан си отишъл един ден след нашето заминаване.
— Къде?
Фарид сви рамене.
— Хазаинът не знаеше. Каза, че се сбогувал и оставил за теб ключа и писмото. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Биа, Сухраб.
— Може ли да остане още малко? — помолих аз. — Да го вземеш по-късно. — Обърнах се към Сухраб. — Искаш ли да поседиш още малко при мен?
Той мълчаливо сви рамене.
— Разбира се — каза Фарид. — Ще мина да го взема преди вечерния намаз.
В стаята ми имаше още трима пациенти. Двама по-възрастни, единият със счупен крак, другият с астма, и младеж на петнайсетина години с опериран апандисит. Старецът с гипса ни гледаше, без да мига, само прехвърляше поглед ту към мен, ту към хазарското момче, седнало на табуретка. Роднините на моите съквартиранти — старици с пъстри шалвари, деца и мъже с кепета — шумно пристигаха и си отиваха. Носеха пакора, наан, самоса, биряни. Понякога хората просто влизаха като онзи висок брадат мъж, който бе дошъл малко преди да пристигнат Фарид и Сухраб. Беше наметнат с кафяво одеяло. Айша го попита нещо на урду. Той не й обърна внимание и продължи да оглежда стаята. Мисля, че спря очи на мен по-задълго, отколкото трябваше. Когато сестрата го заговори отново, той просто се завъртя и излезе.
— Как си? — попитах аз.
Сухраб сви рамене и се вгледа в ръцете си.
— Гладен ли си? Онази жена ми остави чиния биряни, но аз не мога да ям. — Не знаех какво друго да кажа. — Искаш ли?
Той поклати глава.
— Искаш ли да си поговорим?
Той пак поклати глава.
Дълго седяхме така безмълвни — аз подпрян на леглото с две възглавници зад гърба, Сухраб на трикраката табуретка до леглото. По някое време задрямах и когато се събудих, денят бе почнал да гасне, сенките се удължаваха, а Сухраб още седеше до мен. Продължаваше да се взира в ръцете си.
Тази вечер, след като Фарид отведе Сухраб, аз разгърнах писмото на Рахим хан. Бях отлагал четенето му, доколкото бе възможно. Ето какво пишеше в него:
Амир джан,
Иншалла, дано получиш това писмо жив и здрав Моля се да не съм ти навредил и Афганистан да не е бил жесток към теб. Откакто замина, ти си непрестанно в молитвите ми.
Прав беше през всички тези години да подозираш, че знам. Скоро след станалото Хасан ми разказа всичко. Ти си постъпил нередно, Амир джан, но не забравяй, че тогава беше още момче. Момче с объркана душа. Беше твърде строг към себе си тогава и продължаваш да бъдеш — видях го в очите ти в Пешавар. Но се надявам да ме послушаш: човек без съвест и доброта не страда. Дано страданията ти да свършат с това пътуване в Афганистан.
Амир джан, срамувам се, че те лъгахме толкова много години. Прав беше да се гневиш в Пешавар. Ти имаше право да знаеш. Хасан също. Знам, че това не опрощава никого и нищо, но онзи Кабул, в който живеехме тогава, бе странно място, където някои неща струваха повече от истината.
Амир джан, знам колко жесток бе баща ти към теб, докато растеше. Видях те как страдаше и копнееше за неговата обич и сърцето ми кървеше за теб. Но баща ти бе човек, разкъсван между двете си половини, Амир джан — между теб и Хасан. Той обичаше и двама ви, но не можеше да обича Хасан както му се искаше, открито, като баща. Затова си го изкарваше на теб — Амир, обществено признатата половина, олицетворяваща наследените богатства и скритите зад тях безнаказани грехове. Когато те виждаше, виждаше себе си. И своята вина. Още си гневен и аз разбирам, че е твърде рано да очаквам от теб да го приемеш, но може би някой ден ще видиш, че когато се държеше жестоко с теб, баща ти всъщност бе жесток към себе си. И твоят баща беше измъчена душа, Амир.