Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Фарид небрежно махна с ръка.
— Моите момчета са млади, но много умни. Знаят как да се погрижат за майка си и сестрите си. — Той се усмихна. — Освен това не съм казал, че ще го направя безплатно.
— И да беше предложил, нямаше да приема — казах аз. Забравих, че не мога да се усмихна, и пак опитах. По брадата ми протече струйка кръв. — Може ли да те помоля за още една услуга?
— За теб и хиляда пъти — отвърна Фарид.
И аз изведнъж се разплаках. Разтърсвах се от ридания, а по бузите ми течаха сълзи и пареха разранените ми устни.
— Какво има? — стреснато попита Фарид.
Закрих лицето си ръка и вдигнах другата. Знаех, че цялата стая ме гледа. Сетне се почувствах безсилен, опустошен.
— Извинявайте — казах накрая.
Сухраб ме гледаше озадачено.
Когато най-сетне се успокоих, обясних на Фарид какво искам.
— Рахим хан каза, че живеят тук, в Пешавар.
— Може би ще е по-добре да ми запишеш имената им — рече Фарид, като ме гледаше предпазливо, сякаш се чудеше какво ли ме е разплакало.
Записах имената върху парче книжна салфетка „Джон и Бети Колдуел“.
Фарид прибра сгънатата хартия.
— Ще ги потърся при първа възможност — обеща той. Обърна се към Сухраб. — Колкото до теб, ще те взема довечера. Не досаждай много на Амир ага.
Но Сухраб се бе отдалечил до прозореца, където пет-шест гълъба крачеха напред-назад по перваза, кълвейки дървото и сухи трохи.
В средното чекмедже на шкафчето до леглото бях открил стар брой на „Нашънъл Джеографик“, парче молив, гребен с липсващи зъби и онова, към което посягах сега, облян в пот от усилието — тесте карти. Вече ги бях преброил и за мое учудване не липсваше нито една. Попитах Сухраб иска ли да поиграем. Не се надявах да отговори, камо ли да играе. Откакто избягахме от Кабул, все мълчеше. Но сега обърна гръб на прозореца и каза:
— Знам само панджпар.
— Вече те съжалявам, защото съм велик майстор на тая игра. Прославен в цял свят.
Той седна до мен. Раздадох картите.
— Когато бяхме колкото теб, двамата с баща ти редовно играехме панджпар. Особено през зимата, когато валеше сняг и не можехме да излезем навън. Играехме, докато се стъмни.
Той ми подаде карта и изтегли една от купчината. Докато размишляваше, аз го гледах крадешком. Приличаше на баща си по толкова много неща: по това как разперваше картите с две ръце, как ги проучваше с присвити очи, как избягваше да ме поглежда в очите.
Играхме мълчаливо. Спечелих първата игра, втората му отстъпих, а следващите пет загубих позорно.
— Играеш отлично като баща си, може би дори по-добре — казах аз след последната загуба. — Понякога го биех, но мисля, че нарочно се оставяше. — Помълчах и добавих: — С баща ти сме кърмени от една и съща жена.
— Знам.
— Какво… какво ти е разказвал за нас?
— Че си най-добрият приятел, който е имал — отвърна Сухраб.
Повъртях между пръстите си валето каро.
— Боя се, че не бях чак толкова добър. Но искам да стана твой приятел. Мисля, че ще ти бъда добър приятел. Съгласен ли си? Искаш ли?
Плахо сложих ръка върху неговата, но той трепна. Пусна картите и се отдръпна заедно с табуретката. После пак отиде до прозореца. Слънцето залязваше над Пешавар и обагряше небето с червени и пурпурни ивици. От улицата под нас долитаха клаксони, магарешки рев, полицейски свирки. Сухраб стоеше в алената светлина, пъхнал юмруци под мишниците си, и притискаше чело към стъклото.
Тази вечер един санитар ми помогна да направя първите си стъпки. Обиколих стаята само веднъж, като стисках с една ръка стойката на венозната система, а с другата ръката на санитаря. Трябваха ми десет минути, за да я обиколя цялата. Към края се обливах в пот, а в шева на корема ми тръпнеше пареща болка.
Лежах задъхан, слушах как пулсът бучи в слепоочията ми и си мислех колко много ми липсва Сорая.
На следващия ден отново играхме панджпар почти до вечерта, пак мълчаливо. И на по-следващия. Не говорехме, само играехме — аз подпрян в леглото, той седнал на трикраката табуретка. Спирахме само за да се разходя из стаята или да отида до тоалетната в коридора.
През нощта сънувах, че Асеф стои на прага на болничната стая. Бронзовото топче все още беше в очната му кухина.
— Ние с теб сме еднакви — каза той. — Откърмен си с него, но всъщност си мой близнак.
Рано на другата сутрин казах на Арман, че напускам.
— Още е рано за изписване — възрази той. Този път не беше облечен с лекарски халат, а с тъмносин костюм и жълта вратовръзка. Отново си бе сложил гел на косата. — Още си на системи с антибиотици и…