Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— На снимката имаше червен мост и сграда с остър връх.
— Да беше видял улиците — казах аз.
— Какви са?
Сега Сухраб ме гледаше. На екрана двамата проповедници обсъждаха трудния въпрос.
— Толкова са стръмни, че като караш нагоре, не виждаш нищо освен небето и предния капак на колата.
— Малко е страшно — каза той.
Завъртя се към мен и обърна гръб на телевизора.
— Да, отначало — съгласих се аз. — Но скоро свикваш.
— Там вали ли сняг?
— Не, но има много мъгла. Сещаш ли се за онзи мост от снимката?
— Да.
— Понякога сутрин мъглата е толкова гъста, че виждаш само върховете на двете кули да се подават от нея.
В усмивката му имаше изумление.
— О.
— Сухраб.
— Да.
— Мислил ли си за онова, което те попитах?
Усмивката му посърна. Той се търкулна по гръб. Сплете ръце под главата си. Проповедниците решиха, че в крайна сметка синът на Аюб ще иде в ада. Твърдяха, че го пишело в хадисите.
— Мислих — каза Сухраб.
— И какво?
— Страх ме е.
— Знам, че е малко страшно — вкопчих се аз в нишката на надеждата. — Но бързо ще научиш английски и ще свикнеш с…
— Не е това. То също ме плаши, но…
— Какво?
Той пак се завъртя към мен. Сви колене пред гърдите си.
— Ами ако ти омръзна? Ами ако жена ти не ме хареса?
С усилие се изправих и прекосих пространството между нас. Седнах до него.
— Никога няма да ми омръзнеш, Сухраб. Никога. Обещавам. Ти си мой племенник, забрави ли? А Сорая джан е много добра жена. Повярвай ми, ще те обикне. И това ти го обещавам.
Събрах смелост. Посегнах и хванах ръката му. Той малко се стегна, но не я дръпна.
— Не искам пак да отида в приют — каза Сухраб.
— Няма да го допусна. Обещавам ти. — Обгърнах дланта му с две ръце. — Ела у дома с мен.
Сълзите му попиваха във възглавницата. Сухраб дълго мълча. После ръката му стисна моята. И той кимна. Кимна!
Свързах се от четвъртия опит. След третия сигнал тя вдигна слушалката.
— Ало?
В Исламабад беше седем и половина вечерта — също като в Калифорния, но сутринта. Това означаваше, че Сорая е станала преди час и се подготвя за училище.
— Аз съм.
Седях на леглото и гледах спящия Сухраб.
— Амир! — изпищя тя. — Добре ли си? Къде си?
— В Пакистан.
— Защо не се обади по-рано? Поболях се от притеснения! Майка ми се моли и прави назр всеки ден.
— Извинявай, че не се обадих. Вече съм добре.
Бях й казал, че заминавам за седмица, най-много две. А отсъствах вече почти цял месец. Усмихнах се.
— И предай на хала Джамила да не коли повече овце.
— Как тъй „вече си добре“? И защо ти е такъв гласът?
— Недей да се тревожиш. Добре съм. Наистина. Сорая, имам да ти разкажа една история, която трябваше да чуеш отдавна, но първо трябва да знаеш едно.
— Какво? — попита тя, вече с по-тих, предпазлив глас.
— Няма да се върна сам. Ще доведа едно момченце. — Помълчах. — Искам да го осиновим.
— Какво?
Погледнах часовника си.
— В тая глупава фонокарта остават още петдесет и седем минути, а имам толкова много за казване. Седни някъде.
Чух я как набързо придърпва стол по паркета.
— Започвай — каза тя.
И аз направих онова, което не бях сторил за петнайсет години брак: разказах й всичко. Всичко. Толкова пъти си бях представял този момент, боях се от него, но докато говорех, усетих как от гърдите ми пада невидим товар. Навярно Сорая бе изпитала нещо подобно през вечерта на нашето хастегари, когато ми разказа за миналото си.
Когато привърших изповедта си, тя плачеше.
— Какво мислиш? — попитах аз.
— Не знам какво да мисля, Амир. Ти ми разказа наведнъж толкова много.
— Разбирам.
Чух как избърса носа си.
— Но едно знам: трябва да доведеш това дете у дома. Искам го.
Затворих очи и се усмихнах.
— Сигурна ли си?
— Дали съм сигурна? — повтори тя. — Амир, той е твой каом, твой роднина, значи е и мой каом. Много ясно, че съм сигурна. Не можеш да го оставиш на улицата. — Кратко мълчание. — Как изглежда?
Погледнах спящия Сухраб.
— Много сладък, но тъжен.
— Кой би го упрекнал? — рече тя. — Искам да го видя, Амир. Много искам.
— Сорая?
— Да.
— Достет дарум. Обичам те.
— И аз те обичам — отвърна тя. Усетих усмивката в думите й. — Да се пазиш.
— Непременно. И още нещо. Не казвай на вашите кой е. Ако трябва да знаят, нека го чуят от мен.
— Добре.
Затворихме.
Тревата пред американското посолство в Исламабад беше окосена и осеяна с кръгли цветни лехи, а живите плетове бяха изпънати като по конец. Самото здание бе като повечето сгради тук — ниско и бяло. За да стигнем до посолството, минахме през няколко контролни пункта и трима различни служители от охраната ме претърсиха, след като телта в челюстите ми задейства металодетектора. Когато най-сетне се отървахме от жегата и влязохме вътре, прохладният въздух ме плисна в лицето като ледена вода. Дежурната секретарка във фоайето — жена на петдесетина години с костеливо лице — се усмихна, когато й съобщих името си. Беше облечена с бежова блуза и черни панталони — за пръв път от седмици насам виждах жена да носи нещо друго освен бурка или шалвари. Почуквайки с гумичката на молива си по бюрото, тя прегледа списъка за посещения. Откри името ми и ме покани да седна.