Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Горкият човек! — промълви циганката, която при тия думи си спомни още по-живо сцената при позорния стълб.
Капитанът избухна в смях.
— И таз добра! Това съжаление е толкова уместно, колкото перо в задницата на свиня! Да пусна шкембе като папата, ако… — Той се сиря внезапно. — Извинете, госпожи! Струва ми се, че щях да изтърва нещо не съвсем прилично.
— Пфу, господине! — възкликна Гайфонтен.
— Той говори с езика на тази особа! — добави полугласно Фльор дьо Лис, чието неудоволствие растеше с всеки изминал миг. Това неудоволствие съвсем не намаля, когато тя забеляза, че капитанът, очарован от циганката и премного доволен от себе си, се въртеше на пети и повтаряше с груба простодушна любезност.
— Прекрасно девойче, кълна се в душата си!
— Но и доста дивашки нагиздена — забеляза Диан дьо Кристьой, като показа с усмивка хубавите си зъби.
Тази забележка беше същинско просветление за другите. Тя им показа уязвимото място на египтянката. Понеже не можеха да се заядат с красотата й, те се уловиха за облеклото й.
— Вярно, моето момиче — каза Монмишел, — как ти е хрумнало да ходиш по улиците без елече и нагръдник?
— А полата й е толкова къса, че просто да настръхнеш! — добави Гайфонтен.
— Драга моя — подхвърли й доста кисело Фльор дьо Лис, — пазете се да не ви задържи градската стража заради позлатения ви колан.
— Ех, моето момиче — поде Кристьой с жестока усмивка, — ако носеше почтено дълги ръкави, ръцете ти нямаше да изгорят така от слънцето.
Тези хубави девойки с техните отровни и гневни езичета, които се плъзгаха, гърчеха и съскаха край уличната танцьорка, представляваха действително зрелище, достойно за по-умен наблюдател от Феб. Те бяха неумолими, макар и изящни. Тършуваха, разнищваха злобно с думите си жалкия необичаен костюм, отрупан с пайети и сърмени бродерии. Смеховете, подигравките и оскърбителните забележки нямаха край. Язвителни насмешки, високомерно доброжелателство и злобни погледи се сипеха като град над египтянката. Човек би могъл да вземе тези благороднички за млади римлянки, които се забавляват, като забиват златни игли в гръдта на хубава робиня. Или за елегантни ловджийски хрътки, наобиколили с широко отворени ноздри и пламтящи очи бедната планинска кошута, която не смеят да разкъсат поради погледа на господаря си.
Пък и какво всъщност представляваше жалката улична танцьорка пред тези знатни девойки? Те като че ли изобщо не държаха сметка за нейното присъствие и говореха високо за нея пред самата нея като за нещо долно, нищожно, макар и доста хубаво.
Циганката не беше нечувствителна към тези убождания. От време на време бузите й пламваха от срам, а очите й — от гняв. Презрителният й отговор се спираше колебливо на устните й и тя правеше обичайната си пренебрежителна гримаса, която читателят вече познава. Но мълчеше. Стоеше неподвижно и гледаше Феб с примирен, тъжен и нежен поглед. В този поглед се таяха и щастие, и обич. Тя сякаш се сдържаше, за да не я изгонят.
Феб се смееше и защищаваше циганката с някаква смес от съчувствие и безочливост.
— Не им обръщайте внимание, моето момиче! — повтаряше той и дрънкаше със златните си шпори. — Вярно е, че вашето облекло е малко необичайно и дивашко, но какво значение има това при вашата прелест!
— Боже мой! — възкликна русата Гайфонтен, като изпъна с горчива усмивка лебедовата си шия. — както виждам, господа кралските офицери лесно се запалват от хубави цигански очи.
— Защо не? — отвърна Феб.
При този отговор на капитана, хвърлен небрежно като камък, без да гледа къде ще падне, Коломб прихна, а след нея и Диан, и Амлот, и Фльор дьо Лис, макар и с насълзени очи.
Циганката, която бе забила поглед в земята при думите на Коломб дьо Гайфонтен, отново спря на Феб искрящите си от радост и гордост очи. Тя беше много хубава в този момент.
Старата дама, която наблюдаваше сцената, се почувствува засегната и не можеше да разбере нищо.
— Света Богородичке! — провикна се внезапно тя. — Какво се навира в краката ми? Ах, какво отвратително животно!
Беше козичката. Тя току-що бе дошла, търсейки господарката си, и се бе спуснала към нея, но бе заплела рогцата си във фустите на седналата дама, надиплени в краката й.
Тази случка отвлече вниманието на присъствуващите. Без да промълви нито дума, циганката освободи козичката.
— О! Ето малката козичка със златните крачка! — завика Беранжер и заподскача от радост.