Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Беше точно по това време на деня.
Срещу високата, обагрена от залеза катедрала, на каменния балкон над входа на богата къща в готически стил на ъгъла на площада и улица Парви, няколко хубави девойки се смееха и бъбреха мило и безгрижно. По воалите, които се спущаха от високите им шалчета, обнизани с бисери, чак до петите им, по тънките везани корсажи, покриващи раменете им, оставяйки съгласно тогавашната съблазнителна мода полуоткрити прелестните им девствени гърди, по пищните им долни фусти, по-скъпи дори от горните им дрехи (очарователна изтънченост!), по газа, коприната и кадифето, от които беше направено всичко това, и главно по белотата на ръцете им, свидетелствуваща за безделие и леност, беше лесно да се отгатне, че са благородни и богати наследници. И наистина това бяха дамоазел Фльор дьо Лис дьо Гондьолорие и нейните другарки — Диан дьо Кристьой, Амлот дьо Монми-шел, Коломб дьо Гайфонтен и малката Дьо Шаншьоврие.
Всичките от добро потекло, събрани в този момент при вдовицата Дьо Гондьолорие по случай предстоящото пристигане в Париж през април на монсеньор Дьо Божо и жена му. Те трябваше да изберат почетни дами за госпожа Маргарита, съпругата на престолонаследника, които щяха да я посрещнат в Пикардия и да я приемат от ръцете на фламандците. Затова всички благородници на тридесет левги околовръст се домогваха до тази чест за своите дъщери и мнозина измежду тях ги бяха вече довели или изпратили в Париж. Споменатите по-горе девойки бяха поверени от родителите си на внимателните и строго морални грижи на госпожа Алоиз дьо Гондьолорие, вдовица на бившия началник на кралските стрелци, оттеглила се с единствената си дъщеря в къщата си на площада пред „Света Богородица“ в Париж.
Вратата на балкона, където бяха застанали девойките, водеше в стая, богато тапицирана с фландърска кожа в бежов цвят с гравирани златни бордюри, успоредните греди по тавана радваха окото с хилядите причудливи резби, целите в позлата. Върху изящно изработените шкафове блестяха тук-таме украшения от емайл. Фаянсова глава на глиган увенчаваше великолепния бюфет, чиито две полици показваха, че домакинята е жена или вдовица на дворянин със собствено знаме. В дъното, в богато кресло от червено кадифе, до висока камина, покрита отгоре до долу с гербове, бе седнала госпожа Дьо Гондьолорие, чиито петдесет и пет години личаха не само по дрехите, но и по лицето й. До нея стоеше прав млад мъж с твърде горда осанка, макар и леко наперен и суетен — един от тия хубави младежи, на чието обаяние не може да устои нито една жена, макар че сериозните хора, физиономисти, поглеждайки ги, вдигат недвусмислено рамене. Този млад кавалер носеше блестяща униформа на капитан от кралските стрелци, напомняща премного костюма на Юпитер, на който имахме възможност да се полюбуваме в първата книга на настоящата история, затова няма смисъл да уморяваме повторно читателя с описанието му.
Девойките бяха насядали коя в стаята, коя на балкона, едни на възглавнички от утрехско кадифе със златни ръбове, други на дъбови столчета, гравирани с цветя и фигури. Всяка от тях държеше на коленете си част от голям везан килим, който всички бродираха общо. Единият му край се влачеше върху рогозката, застилаща пода.
Те разговаряха шепнешком помежду си и се смееха сподавено, както всяка група девойки, когато между тях има млад мъж. Младежът, чието присъствие беше достатъчно, за да развълнува женското им честолюбие, като че ли съвсем не се интересуваше от тях и докато младите момичета се надпреварваха да привлекат вниманието му, лъскаше грижливо токата на колана си с ръкавицата си от еленова кожа.
От време на време възрастната дама го заговорваше съвсем ниско и той й отговаряше, доколкото можеше, любезничейки несръчно и принудено. По усмивките, по многозначителните кимвания на госпожа Алоиз, по бързите погледи, с които стрелкаше дъщеря си Фльор дьо Лис, говорейки същевременно тихичко на капитана, лесно можеше да се разбере, че става дума за годеж или може би за предстоящ брак между младия мъж и Фльор дьо Лис. А по смущението и студенината на офицера лесно можеше да се види, че поне от негова страна не ставаше и дума за любов. Цялото му лице изразяваше притеснение и досада. Днес нашите поручици по гарнизоните имат много подходяща дума за подобно положение: „Кучешка ангария!“
Добрата дама, премного горда със своята дъщеря — като всяка заслепена майка, — съвсем не забелязваше липсата на възторг у офицера и се чудеше как по-добре да му изтъкне изумителното съвършенство, с което Фльор дьо Лис забождаше иглата си или развиваше чилето с конците.