Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Единствените неизвестни в схемата на Итковиан си оставаха старото укрепление, обитавано сега от Сивите мечове, както и дворецът на Джеларкан. Старата цитадела беше издигната преди появата както на капънците, така и на дару, от ръцете на неизвестни строители и беше построена в сянката на двореца.
Крепостта на Джеларкан беше здание, различно от всичко, което Итковиан бе виждал. Доминираше над всичко останало и суровата й архитектура изглеждаше някак чужда и странно негостоприемна. Царският род на Капустан несъмнено я беше избрал за резиденция по-скоро заради величието, което внушаваше, отколкото поради някакви съображения, свързани с отбранителните й възможности. Каменните й стени бяха опасно тънки, а липсата на прозорци и плоски покриви правеше обитателите й слепи за всичко, което става навън. Още по-лошото бе, че разполагаше само с един вход — главния, с широка рампа, водеща към вътрешния двор. Предишните принцове бяха вдигнали стражеви постройки от двете страни на входа и пасаж покрай стените на двора. Опитите за по-сериозни пристройки обикновено се бяха проваляли — каменните фасади на двореца по някаква причина не поемаха хоросан, а се смяташе, че стените не са достатъчно здрави, за да понесат допълнителна тежест. С две думи — интересна сграда.
След като мина през многолюдната Главна порта — грубо черно желязо, обшито с тъмна кожа и ивици метал с наситени цветове — отрядът зави надясно, продължи още малко по Южния кервански път, след което остави и него, и трополящите по коловозите търговски фургони, и пое право на запад, покрай редките ферми с техните ниски каменни стени, нарушаващи равната околност, и излезе в пустата степ.
Гъстите облаци взеха да се разчистват и някъде по пладне — на четиринайсет левги от Капустан — небето над главите им стана ясно и синьо. Обядът на трийсетимата войници бе кратък и мълчалив. Все още не бяха прекосили нечия диря, което в разгара на керванджийския сезон изглеждаше необичайно.
След като Сивите мечове се нахраниха и се строиха, Щит-наковалня се обърна към тях за пръв път, откакто бяха напуснала казармата.
— Формация „Хищна птица“, в лек галоп. Преден ездач Сидлис, дванайсет дължини в челото. Търсим следи.
Един от войниците, млада жена — послушничка и единствената новобранка в отряда, попита:
— Какви точно следи търсим, сър?
Въпросът беше неуместен, но Итковиан отвърна:
— Всякакви, войник. Криле, по конете.
Войниците се метнаха на седлата в съвършен синхрон, с изключение на новобранката, на която й струваше малко усилие, докато се намести и стисне юздите.
На този ранен етап на обучението не се обясняваше много — новобранецът щеше или бързо да последва примера на опитните бойци, или нямаше да се задържи дълго в отряда. Беше се научила да язди достатъчно, за да не падне от коня при лек галоп, и носеше оръжието и снаряжението си, за да свикне с тежестта. Обучението в боравенето с тях щеше да дойде по-късно. Ако крилата се натъкнеха на засада, двама ветерани щяха през цялото време да я пазят.
Засега по-скоро конят на момичето командваше положението, отколкото обратното, и препускаше уверено в стегнатата формация „Хищна птица“. Изпаднеха ли в беда, щеше да знае също така как да я измъкне от опасността.
Достатъчно беше това, че бе избрана да придружи патрула. Едно от правилата на наемническия отряд гласеше: „Тренирай боеца в реални условия“.
С Итковиан в челото на „хищната птица“ ескадронът продължаваше напред в бавен галоп. Левга, после още една. Зноят започна да става потискащ.
Внезапното забавяне на северното крило притегли останалите в кръг, все едно че невидими въжета бяха овързали в едно всички животни. Беше намерена следа. Итковиан погледна напред и видя, че преден ездач Сидлис забавя коня си, а след това го обръща, доказателство, че тя, както и животното, са усетили смяната на посоката отзад. Той забави коня и спря при дясното крило.
— Докладвай.
— Новобранецът откри пръв следата, сър — отвърна командирът на крилото. — Връх на спирала. Фигурата по-нататък предполага северозападна посока. Нещо изправено, на два крака, сър. Голямо. Трипръсто и с дълги нокти.
— Само една диря?
— Да, сър.
— Откога е?
— Минало е оттук тази сутрин, сър.