61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Изходяща рана нямаше. Куршумът беше останал в главата на Питърсън. Смачкан и деформиран. Нещо доста необичайно за 9-милиметров, изстрелян от близко разстояние. Но не и невъзможно. Очевидно черепът на Питърсън бе доста здрав.
Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Ричър имаше достатъчно познания по балистика и биология и бе виждал много мъртъвци, за да бъде сигурен в това. Но въпреки това провери. Смъкна ръкавицата и опря два пръста до студената кожа зад ухото на Питърсън. Пулс нямаше. Нищо освен усещането, че докосва труп. Отчасти мек, отчасти твърд, но вече безкрайно далеч от живота.
Ричър отново сложи ръкавицата си.
Лостът на автоматичните скорости, монтиран на колоната на волана, все още беше в позиция „драйв“. Отоплението беше включено на двайсет градуса. Потенциометърът на радиостанцията беше почти изключен. От слушалката долитаха тихи, неразбираеми гласове, накъсани от пропукването на статичното електричество.
— Ясно — рече Ричър.
— Достатъчно ли видя? — попита Холанд.
— Да.
— Какво се е случило?
— Не знам.
— Защо не се е прибрал направо у дома?
— Не знам.
— Търсил е стрелеца — каза Холанд.
— Всички го търсите.
— Но тази вечер не е имал такава заповед. Проявил е самоинициатива. Знаеш ли защо?
— Не.
— Искал е да те впечатли.
— Мен?
— На практика ти беше неговият ментор. Помагаше му. И вероятно си го насърчавал.
— Така ли?
— Каза му какво да прави с убития адвокат. Забрави ли онези снимки? Каза му какво да прави и с мъртвия рокер. Обсъждахте вариантите. Той щеше да бъде следващият полицейски началник и искаше да бъде достоен за доверието. Готов да се вслушва във всякакви съвети.
— Не съм му казал да търси стрелеца посред нощ съвсем сам.
— Но той гореше от желание да разреши случая.
— Като всички останали.
— Искал е да спечели уважението ти.
— Твоето също — въздъхна Ричър. — Може би е искал да се реваншира за глупостите, които ти изтърси по радиостанцията тази вечер. За дрогата. Накарал си го да се почувства като измамник.
Настъпи кратко мълчание.
После Холанд смени темата.
— Какво се е случило тук? — попита той.
— Видял е някого на паркинга. Почти сигурно в кола или пикап. Много е студено за придвижване пеша. Навлязъл е в паркинга, направил е широк кръг и е спрял до него. Съвсем близо. Намалил е радиото и е свалил стъклото, готов за разговор. Но онзи просто е вдигнал оръжието си и го е застрелял. Той е паднал на една страна, а кракът му се е изплъзнал от спирачния педал. Колата е продължила напред и е спряла в стената.
— Повторение на ситуацията с адвоката.
— Почти.
— Бързо ли е станало?
— Изстрелите в главата обикновено са такива.
Замълчаха. Стояха неподвижни, леко потръпващи от хапещия студ.
— Не трябва ли да потърсим гилзата? — обади се след известно време Холанд.
Ричър поклати глава.
— Отскочила е в колата на стрелеца. Също като при адвоката.
Холанд замълча, но въпросът остана в очите му. Кой, по дяволите, е този тип?
Труден въпрос. С неприятен отговор.
— Сега разбирам защо ме извика тук — рече Ричър. — Искаш да направя заключението вместо теб. Да го изрека ясно, на висок глас. Аз, а не ти. Защото съм страничен човек.
Холанд не каза нищо.
— Нека не ходим там — добави Ричър. — Поне не веднага. Нека помислим малко.
Върнаха се в участъка. Холанд паркира на запазеното за него място, слезе от колата и тръгна към входа между контейнерите за смет. Влязоха в общата зала и се насочиха към бюрото на Питърсън в дъното.
— Провери съобщенията му — рече Холанд. — Гласова поща и имейли. Може би ще открием нещо, което го е отвело там.
— Хващаш се за сламки — поклати глава Ричър.
— Позволи ми това право.
— Дали изобщо се е отбивал тук? — попита Ричър.
— Не знам.
— Имал ли е време да го направи?
— Вероятно не. Но ние при всички случаи трябва да проверим съобщенията му. Нуждаем от стопроцентова сигурност.
— Ти ги провери. Ти командваш участъка, а аз съм обикновен гражданин.
— Не знам как — въздъхна Холанд. — Така и не се научих. Хич ме няма с техниката. Аз съм от старата школа и всички го знаят. Андрю беше бъдещето.
Ричър се настани пред компютъра. Оказа се, че няма нужда от парола. Нито пък от ПИН код. Всичко беше настроено за бърз достъп без никакви усложнения. На гласовата поща имаше само едно съобщение. От Ким Питърсън, изпратено отдавна, малко след шест вечерта. По това време съпругът ѝ и Ричър се бяха върнали в къщата на Джанет Солтър веднага след като бяха изгледали записите на наблюдателните камери в затвора.