Нещо лично

— На това му се казва реверанс, нали?

— Какво?

— Имаш ли мобилен телефон в джоба си?

— Да ти приличам на някой, който сам си набира телефона?

— Ако трябва да бъдем точни, ти беше тръгнал на помен. Но сега отиваш на друго място. Ще се наложи да стегна китките ти с тиксо. Няма как да го избегнем. За мен ще бъде по-добре да ти сложа лепенка и на устата, но честно казано, се безпокоя доколко можеш да дишаш през този нос.

— От какво по-точно се безпокоиш?

— Да не се задушиш, ако ти сложа лепенка на устата.

— Нищо ми няма на носа.

— Хубаво е да го знам. Значи всичко е наред.

— Какво си намислил?

— Не се тревожи. Ти си само косвена жертва.

— На какво? Имам право да знам.

— Не, господин Уайт — обади се от предната седалка Кейси Найс. — Нямате право. Всъщност нямате никакви права, защото законодателството не е на ваша страна. Партньорът ви Джоузеф Грийн укрива хора, които навсякъде по света биха нарекли терористи.

— Не знам нищо за никакви хора, укривани от Джоуи.

— Той има гости.

— Предполагам, че са негови приятели.

— Вие сте отговорен за постъпките му — каза Найс.

— Джоуи не е направил нищо.

— Но ще направи — намесих се аз, докато Найс намаляваше скоростта, за да завие в посока Чигуел.

Минахме покрай кръчмата, която помнехме и двамата. После направихме всичко възможно да повторим маршрута, който бяхме изминали пеша и който подхождаше на луксозната лимузина повече, отколкото Ромфорд. В крайна сметка успяхме да се доберем до дъсчената ограда, в която малко преди да започне следващото заграждение, зееше голяма пролука. Найс отби и спря, а аз накарах Чарли Уайт да свали предпазния колан и да се обърне с гръб към мен. След което се заех да го опаковам с тиксото — китки, лакти, уста. После се приведох покрай него, отворих вратата, избутах го навън и му заповядах да поеме към началото на алеята.

Найс измести колата на стотина метра по-нататък и я паркира на равно разстояние от пет лъскави къщи, откъдето дупката в оградата не се виждаше. После изтича обратно, бързо, но някак напрегнато, като стъпваше на върха на пръстите си. Настигна ни и ни задмина, повеждайки колоната. Побутнах стария Чарли да я последва и той се подчини. Сумтеше силно, може би от възмущение или от липса на тренинг, но трябваше да призная, че не беше излъгал за състоянието на носа си.

Стигнахме до посипаното с черни камъчета място. Първо Найс, която се оглеждаше във всички посоки, после Чарли, който се препъваше в най-хубавия си панталон, и накрая аз. Проверявах обстановката отзад, встрани и отпред, където беше дървената барака с табела Боулинг клуб над вратата. Найс клекна да отмести камъка, после бавно се изправи.