Нещо лично

Наблюдавах скоростта на движение на портата и скоростта на лимузината, отчитайки широчината на тротоара и разстоянието, което ми оставаше да преодолея. Оставих на малкия си мозък да вземе бързото и точно решение кога да се раздвижа и натиснах газта в мига, в който го получих. Старият и мръсен форд подскочи и полетя напред. Измина двайсетина метра, преди да натисна спирачката. Шофьорът на ролс-ройса стори същото и величествената му предна решетка закова точно където исках — на шейсет сантиметра от вратата на Кейси Найс. Придружаващият автомобил спря на още толкова от задната броня на лимузината.

Следващата част от секундата принадлежеше изцяло на Кейси Найс, която изскочи навън и се стрелна наляво, стиснала пистолета си с две ръце като федерален агент, какъвто всъщност беше. Аз заобиколих предницата от другата страна, също с изваден пистолет, и се стрелнах надясно, откъм страната на охраната. Целта ми бяха двете успоредно разположени дръжки, които блестяха точно в средата на лимузината. Мястото им позволяваше да бъдат дръпнати с едно и също движение, което щеше да доведе до отварянето на вратите.

Второто ми важно предположение беше свързано с факта, че вратите на повечето съвременни автомобили се заключват автоматично, но само когато достигнат предварително определена скорост, която със сигурност не беше достигната. Все още не.

Хванах глока между палеца и показалеца си и сграбчих дръжките.

После дръпнах.

Вратите се отвориха.

Същото сториха и вратите откъм страната на Найс. Това ни даде шанс да заемем правилната позиция по отношение на придружаващия автомобил, тоест — да използваме прикритието на стоманената броня и блиндираните стъкла. Само задните врати и прозорци, беше казал с напевния си глас Бенет. Чиито панти бяха отзад и позволяваха на вратите да се отворят под прав ъгъл. Щръкнали като ушите на Малкия Джоуи, осигуряващи ни достатъчно прикритие, за да си свършим работата. В случай, че някой опре пистолет в стъклото, беше добавил Бенет. Това беше окей, защото не очаквах мъжете в другата кола да са въоръжени с нещо по-голямо. Всъщност изобщо не очаквах да стрелят. Рискът да улучат Чарли беше твърде голям. Би трябвало да знаят, че задното стъкло е блиндирано, макар че Бенет не беше казал знаят ли. Не биха рискували някой рикошет да проникне през меките ламарини на колата — най-вече на багажника или около задните калници, защото това би означавало дупка в тапицерията и попадение в тялото на пътника на задната седалка. Очаквах да замръзнат за секунда и после да реагират. След това идваше ред на ново колебание, последвано от решението да постъпят така, както бяха решили първоначално. Тоест да изскочат от колата и да хукнат към нас. Но това решение щеше да бъде не първо, а чак четвърто. И щеше да ми даде онези три скъпоценни секунди, които щяха да ми бъдат достатъчни да си свърша работата. Точно колкото дългия и самотен полет на куршума на Джон Кот в студения парижки въздух.