Непрогледност
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентин Кръстев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Непрогледност». Краткое содержание книги:
Пак тръгна като сутринта да обикаля жилищата. Само че сега портиерите, с които искаше да говори, бяха отново на работа.
Беше разочарована от резултатите в жилището на Евънс и Оувърстрийт. И двамата портиери не можаха да й кажат много за въпросните вечери. Но при Дънкан Андрюс нещата стояха различно.
Когато таксито спря пред сградата, Лори позна синия нагънат брезентов сенник и вратата от ковано желязо, които бе забелязала при предишното си посещение. Щом слезе от таксито, позна дори портиера. Пак той беше дежурен при последното й злополучно идване. Но това не я спря. Имаше вероятност Бингам отново да разбере за посещението й, но тя беше готова да рискува.
— С какво мога да ви помогна? — попита портиерът.
Лори се опита да разбере дали я е познал. Не личеше.
— Аз съм от Службата по съдебна медицина — поде тя. — Казвам се д-р Монтгомъри. Помните ли, идвах миналия вторник.
— А, да — отговори портиерът. — А аз се казвам Оливър. Мога ли да направя нещо за вас? Дошли сте, за да се качите пак в апартамента на Андрюс ли?
— Не, не искам да безпокоя никого — каза Лори. — Просто ще поговоря с вас. На работа ли бяхте в неделя вечерта?
— Да — рече Оливър. — В почивка съм в понеделник и четвъртък.
— Помните ли дали сте видели Андрюс вечерта, когато почина?
— Май да — отговори мъжът, след като си помисли. — Виждах го почти всяка вечер.
— Помните ли дали беше сам? — запита Лори.
— Не мога да ви кажа — рече Оливър. — Толкова много хора влизат и излизат, че е малко вероятно да помня, особено седмица по-късно. Може би щях да се сетя, ако беше същия ден или ако се беше случило нещо необичайно. Чакайте малко! — изведнъж възкликна той. — Току-виж се сетя. Една вечер господин Андрюс влезе с някакви хора. Сега си спомням, защото ми сбърка името. Нарече ме с името на домоуправителя.
— Знаеше ли как се казвате? — продължи Лори.
— Разбира се — отговори Оливър. — Работя тук отпреди той да се нанесе. Беше преди пет години.
— Колко души бяха с него? — попита Лори.
— Май двама. Може би трима.
— Но не сте сигурен коя вечер е било? — попита Лори.
— Не — потвърди Оливър. — Помня обаче, че ме нарече Хуан, и това ме смути. Знаеше, че се казвам Оливър.
Лори благодари на Оливър и се запъти към къщи. Как да разбира тези странни прилики? Кои бяха двамата мъже и дали в различните случаи бяха едни и същи? И как така млад, интелигентен, енергичен мъж ще сбърка имената на портиера и на домоуправителя си? Вероятно всичко това не значеше нищо. В края на краищата Дънкан може би е мислел да повика Хуан, понеже нещо в апартамента му не е било наред.
Лори влезе в кооперацията си и докато вървеше към асансьора, огледа входа. Забеляза напуканите и нащърбени плочки по пода и олющената боя по стените. В сравнение с жилищата, които беше посетила, тук беше бордей. Потискащо бе, че всички жертви, починали от свръхдози, бяха приблизително на възрастта на Лори, та и по-млади и очевидно печелеха повече от нея. Тя плащаше по-голям наем, отколкото можеше да си позволи при своята заплата, а всъщност живееше в дупка. Беше отчайващо.
Котаракът я развесели. Беше спал през целия ден и предишната нощ и преливаше от енергия. Подскачаше като полудял, катереше се по мебелите във фантастичен изблик на жизнерадост, който разсмя Лори до сълзи.
Несвикнала с лукса да разполага с толкова много време, през следващите няколко часа тя взе вана и подремна. Джордан не се бе обаждал — на телефонния секретар нямаше съобщение от него, значи срещата оставаше за девет, уговорения час.
Половин час Лори се двоуми какво да облече, пробва три различни тоалета и накрая в девет без пет бе готова. За разлика от предишните два пъти Джордан се яви точно в девет.
— Сега вече съседите наистина ще се разприказват — рече му Лори. — Мислят, че излизам с Томас.
Джордан беше запазил маса във „Фор Сийзънс“. И тук, както и в другите ресторанти, които той предпочиташе, Лори не бе идвала. Кухнята бе отлична, обслужването — безупречно, виното — чудесно, но тя пак не се сдържа, каза си, че в безименния ресторант, където предишната вечер я беше водил Лу, е къде-къде по-приятно. Там имаше нещо толкова привлекателно. Докато във „Фор Сийзънс“ беше тихо като на гробища, направо да полудееш. Чуваше се само звънтенето на ледените кубчета в чашите с вода или потракването на приборите по чиниите и Лори имаше усещането, че трябва да шепне. Обзавеждането бе толкова превзето със строгата си геометрия, че тя се почувства застрашена. Задави се с водата при досадната мисъл: ами ако сравняваше не ресторантите, а мъжете, с които беше?