Жената жерав
- Автор: Несс Патрик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“
- ISBN: 978-954-2908-64-7
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жената жерав». Краткое содержание книги:
На следващия ден мила и завладяваща жена влиза в студиото му за предпечат. Изведнъж цял нов свят се отваря пред ДЖордж и една вечер тя започва да му разказва най-невероятната история.
Остроумен, романтичен, магически и забавен, романът Жената жерав е химн на творческото въображение и празник на разрушителната и изкупителната сила на любовта.
Защото нея я нямаше и плочката беше всичко, което му беше останало за спомен.
Той не беше в състояние да върне жеста на Аманда и да й признае всичко случило се — или онова, което той смяташе, че се е случило — в задния двор. Това, че Кумико го беше помолила да вземе сърцето й, начинът, по който сякаш се беше размила във въздуха, как го беше целунала и след това беше изчезнала. Всъщност, по всичко личеше, че Кумико изобщо не е била там. Джей Пи си спомняше само Рейчъл, която го довела в двора при grand-père, легнал на тревата.
Джей Пи не беше видял Кумико.
Защото Кумико, разбира се, беше загинала в пожара, пожарът, който разследващите власти решиха, че „навярно“ е причинен от забравена запалена свещ, пожар, в който той и дъщеря му бяха оцелели по чудо.
Несъмнено чудо, помисли Джордж сега и потропа с пръсти по подложката върху бюрото си, върху която доскоро правеше апликациите. Ако Кумико не го беше изнесла от огъня и не го беше положила върху заскрежената трева, то как тогава той се беше озовал там? Несъмнено чудо.
Той все още сънуваше, но сега сънищата му бяха различни отпреди, основно сънуваше образи от плочката на Аманда. Сънуваше тиха, спяща планина и съзвездие с формата на грамадна птица, носещо се над планината. В сънищата си сега той не можеше да я докосне, не можеше да говори с нея, само можеше да я съзерцава на небето, вечна и недосегаема. Това бяха сънища за края на историята.
Но в същото време не бяха точно печални сънища. В тях, разбира се, имаше скръб, той често се будеше ридаещ, но чувстваше и дълбок покой, сякаш след края на дълга, дълга битка. Покой. Освобождение. И ако това освобождение не засягаше Джордж, то без съмнение засягаше Кумико. С всеки изминал ден след обективната й смърт, Джордж се превръщаше все повече в наблюдател в рамките на всеки свой собствен сън. Наблюдател на история, която все повече се превръщаше в минало.
Вдигна очи.
Наблюдател. Наблюдател, който разказва различен вариант на историята. Наблюдател, който би разказал случилото се по различен начин от нея самата. Не за да й противоречи, а за да разкаже случилото се просто със свои думи…
— Господин Дънкан? — повика го висок глас с мелодичен акцент и прекъсна потока на мислите му. Поток, към който той щеше да се върне. О, да.
— Какво мога да направя за теб, Надин?
— Чудех се — почна тя свенливо, — дали мога да закъснея за работа в четвъртък?
— С колко да закъснееш?
Тя се сви.
— С четири часа?
Джордж хвърли поглед на Мехмет, който се въртеше напред-назад на стола пред бюрото до входа на ателието.
— На прослушване ли ще ходиш?
Надин го зяпна изненадано.
— Леле! Как познахте?
— Интуиция.
— О, пусни я, Джордж — обади се Мехмет. — Трябва да я чуеш как пее. Глас като тромпета на Дизи Гилеспи.
— Това нещо хубаво ли е?
— Няма да повярваш колко е хубаво.
— Мога да ви попея — предложи Надин.
— Не точно сега — отвърна Джордж. — Да, можеш да закъснееш.
— Благодаря ви, господин Дънкан — Мехмет шептеше и жестикулираше. — О — допълни момичето, — вижте какво намерихме. Мехмет каза да ви го дам.
Тя протегна смайващо малката си ръчица — Джордж получи рязко прозрение за евентуалния й успех в главната роля на една бъдеща антирасистка и джендър-необвързана постановка на „Оливър!“ — и подаде на Джордж нещо, което отначало му се стори като едно просто парченце хартия.
После той посегна и го взе от ръката й.
И за малко не падна от стола.
— Беше паднало зад бюрото ти — рече Мехмет. — Толкова е малко, сигурно течението го е духнало.
— Никога нямаше да го намерим, ако не бях изпуснала кутията с кламерите, помните ли? — допълни Надин.
Джордж бавно кимна. Кутията беше индустриална опаковка с десет хиляди кламера, която малките ръчички на Надин изпуснаха и произведоха невероятно шоу, като пръснаха съдържанието й из цялото ателие. Джордж беше убеден, че ще намира кламери по пода до деня на пенсионирането си.
Но това бяха само мимолетни мисли, които едва докоснаха съзнанието му, съсредоточено върху онова, което момичето му беше подало.
Беше жерав, изрязан от едно-единствено парче хартия, същият като онзи, който той беше изработил в първия ден от запознанството им, същият като онзи, който висеше на плочката над главата му.