Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

О, нима видях негодувание в погледа ти? Прости ми. Забравих, че ми предложи нещо много скъпо – преплетени души. Знаеш ли в какво се превръщат преплетените души при гледката на преплетени ръце? Имаш ли представа за болката, която следва? Мислиш ли, че бих издържал да бъда твой духовен придатък и безпомощно да наблюдавам как мяташ безцелно заклинание след заклинание, а след теб върви редица захласнати простосмъртни?

Не. Стига толкова мазохизъм. И без това изобщо не трябваше да те заговарям. Трябваше да се досетя, че няма начин да дадеш на човек красота, когато той иска блажената сивота на обикновения хорски животец, пълен с толкова прекрасно-обикновени личности и събития. Защо не си останах в кулата? Защо изобщо се появих пред теб?

И отново сипеш обвинения, вълшебнице. Искал съм да ти отнема магическата сила... да те огранича от сладостта на вълшебството... Ако бе така, щях да остана близо до теб. А аз правя точно обратното – бягам. Крия се. Освобождавам те от присъствието си. Кой знае – може пък това да е за добро. Може пък някак си, ей така, съвсем случайно, след като ти омръзне от любовни завоевания и тайнства, без да искам, да започна да ти липсвам. И тогава... ти сама каза, че знаеш как да ме откриеш.

На гърба на дракона има място за още един, вълшебнице. Затова – сбогом, но не до следващата раздяла, а до следващата среща. До следващата любов. Нашата, а не твоята плюс още някой. Сърцето ми остава празно. Когато се преситиш от пълнене на твоето, ела.

Дотогава в душата ми ще вали.