Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Постепенно вихърът на магията утихна и в пещерата на Прокудените отново се възцари мрак.

– Е, приятели мои – отекна гласът на Тери Сторн, Вечния Човек, сред стените на каменния затвор – вече съм тук. Сега вече можем да напуснем тази тъмница и да се върнем обратно там, където ни е мястото – сред хората.

– Но как? Ние не можем... та те ще ни... и как ще... – избухнаха в глъч Прокудените.

– Можем и трябва! – прогърмя гласът му. – Когато се завърнем обратно сред онези, които ни пропъдиха, когато видят, че все още сме живи и сме много по-щастливи без тях, когато сравнят дребнавите си еснафски животчета с нашите и разберат, че са направили грешката на живота си, когато са решили да се поддадат на мислите за собственото си величие... о, да, приятели мои, тогава ще настане нашето време. Тогава вече никой няма да мисли за нас като за Прокудени, напротив – ще мисли за тях като за Самотниците. И дано във всички светове не се намери някой мекушав магьосник, който да помогне на тях така, както аз помогнах на вас! И във всяка една секунда, когато някой от тях умира сам като куче, забравен от измислените си „приятели“ и любовници, ние ще ставаме по-силни и по-силни. Мракът, който те засадиха насила в нас, ще победи мъждукането от сребролюбивите им развратни сърца и ще кара душите им да гният по-бързо, отколкото самозваните вещици около тях успяват да ги излекуват. Да тръгваме, приятели! Да помогнем на тъмнината да унищожи собствените си създатели!

Аметистът в пръстена му припламна за миг. Когато огненият взрив помръкна, пещерата бе празна. Черните каменни стени се огледаха наоколо, недоумявайки къде бяха изчезнали всички.